Робърт Уорън - Нощен ездач

Но когато на следващия ден го видя, вече не беше толкова сигурен. Докато го наблюдаваше да стои до вратата, готвейки се да повика мистър Дики, докторът ненадейно попита:

— Тук не ти ли мирише?

Мън се обърна и го погледна.

— Питам не ти ли мирише? — настоя оня.

— Да — призна Мън, обърнал за първи път внимание на зловонната, леко сладникава като на гнило миризма. — Да, има нещо.

— Отначало ужасно смърдеше, но сега като че ли не вони чак толкова. Човек свиква и го приема като нещо нормално — Докторът застина неподвижно и съсъкът на плъзгащите се по цимента чехли секна. — Точно това не ми харесва! — добави той. — Не ми харесва, че се превръща в нещо нормално. Вонята трябва да си остане воня докрай!

Мън се ухили, приемайки го като шега, но когато забеляза, че Макдоналд не се смее, усмивката замръзна на лицето му.

Докторът се изтегна на нара и се вторачи в тавана.

Мън повика Дики.

Докато оня се тътреше към тях, докторът промълви:

— Изляза ли оттук, смятам да напусна щата.

— Да го напуснеш ли? — смая се Мън.

— Да, но не толкова бързо, та да си въобразят, че те са ме прогонили!

— И къде ще идеш? — попита след малко Мън и усети колебание в гласа си.

В първия миг то не му направи особено впечатление, сякаш това бе нечий чужд глас, но изведнъж го сепна усещането за хаос и предателство спрямо него самия, което думите на доктора бяха пробудили, подобно на първото потръпване на свлачище.

— Ще забия на запад. Към Аризона или Ню Мексико, знам ли и аз, но някъде, където хората още не са се пипнали гуша за гуша.

Дики се зададе, дрънчейки с връзката ключове, докато диреше този, който му трябва.

— Няма да остана тук за нищо на света! Инак ще взема да свикна с вонята на тази околия — заключи докторът.

Около седем сутринта на първия ден от процеса срещу доктор Макдоналд по обвинение в заговор и палеж площадът пред съдилището гъмжеше от народ. Войниците не позволяваха никому да припари в двора. Когато отключиха вратата, започнаха да пускат групи от по пет-шест души, като на входа всеки един бе претърсван за оръжие. Около осем и половина съдебната зала беше вече претъпкана. Макар и да понамаля, тълпата не се разотиваше. Хората бяха неспокойни, но необичайно мълчаливи. Когато Мън, професор Бол и дъщерите му излязоха от хотела и се отправиха към съда, сториха им път, като с любопитство се взираха в лицата на жените, а след отминаването им започваха да шушукат. Сегиз-тогиз някой заговаряше професора и той вдигаше превързаната си десница в тъжен поздрав. Облегната на лявата му ръка, до него крачеше Корделия. Беше пребледняла като платно.

— Не се тревожете, мисис Макдоналд, ние ще му помогнем! — разнесе се нечий глас.

Тя като че ли не го чу. Професор Бол обаче вдигна бинтованата си ръка за учтив поздрав.

В тълпата, откъдето се беше разнесъл гласът, се сборичкаха. „Бий му още един!“, подвикна някой. Войниците се опитаха да си проправят път дотам, ала безуспешно. Скоро суматохата утихна.

На входа на съда ги спряха. Докато жените чакаха в коридора, войниците опипаха джобовете и коланите на мъжете. Вперил очи право пред себе си, професорът сякаш изобщо не усещаше шарещите по тялото му ръце.

— Чисти са! — рече войникът и се отдръпна.

— Влизайте! — разреши лейтенантът.

И така бе в продължение на три дни всяка сутрин и всеки следобед, докато съдът продължаваше работата си. Тълпата намаляваше, но упорстваше. Войниците все така охраняваха входа и двора на съда, обрасъл с нелепо ярка зелена трева, като някое пасище. За професора и Корделия дните не се различаваха. Бол седеше в залата като истукан, с вперени пред себе си очи, без да обръща като че ли никакво внимание на онова, което ставаше наоколо, а бинтованите му ръце лежаха неподвижно като отсечени на коленете му. Облегната на лявата му ръка, Корделия винаги вървеше до него и в залата пак до него сядаше, като продължаваше да стиска ръката му, без, кажи-речи, за миг да откъсва очи от лицето на съпруга си. Колкото до доктор Макдоналд, той седеше спокойно облегнат на стола, сложил загорелите си ръце върху масата отпред, но цял превърнат в слух и зрение, като от време на време скланяше глава, за да чуе някоя забележка, отправена му тихичко от адвоката. Пърси Мън беше сигурен, че по едно време, когато почти всички се бяха зазяпали в някакъв свидетел, докторът намигна някак иронично на Корделия. Докато наблюдаваше съпруга си, лицето й бе изключително бледо, но спокойно. Сетне върху него се изписа и нещо друго, може би усмивка, която изчезна още преди той да я забележи.