Робърт Уорън - Нощен ездач

Когато си отишли всички, с изключение на конниците под лампата на ъгъла, продължи тя, разрешили им да се върнат горе. Те също тръгнали подире им и началникът я хванал за ръката, ама тя рекла — не, благодаря, нямам нужда от помощта на хора, дето нарушават закона. Онзи се изсмял и си тръгнал.

След Луси Мейхю на свидетелското място застана старият доктор Потър, когото задържали на връщане от някакъв пациент. Той и сега се тресеше от гняв, пенеше се и едва се разбираше какво говори, сякаш всичко беше станало едва вчера и още не можеше да го преживее. След него се изредиха другите задържани, а така също началник-гарата и един барабанист, който бил в хотела и наблюдавал всичко от прозореца. Мън за миг си помисли, че това може би е човекът, на когото разчита обвинението. Видял някакъв мъж на дорест кон, или поне такъв му се сторил, рече той, защото било доста тъмно. Заприличал му на началник. Бил висок и едър. „Също като него“, обясни той и кимна към доктор Макдоналд.

Дотук нищо, помисли си Мън. Уилкинс със завидна лекота подложи свидетеля на кръстосан разпит.

— Та казвате, че сте видели някакъв висок мъж? — подхвана го той съвсем непринудено.

— Да, сър — потвърди оня.

— Между другото — продължи Уилкинс все тъй непринудено, — откъде казахте, че сте, мистър Тъпър?

— От Хънтсвил — отвърна барабанистът.

— Е, никога не съм ходил в Алабама и не мога да кажа какви са хората там — млъкна за миг, колкото да измери с одобрителен поглед свидетеля, възнисък и доста хилав човечец, и продължи: — Ама тук, по нашите места, растат едни такива снажни и яки мъжаги. Като моя клиент той отново замълча, изчаквайки смеха, който не закъсня, размаха обвинително пръст пред свидетеля и гласът му прогърмя: — Можете ли да разпознаете този човек със сигурност, без нито капка съмнение?

— Ами… — зина стреснат оня.

— Ами! — отсече Уилкинс и вече спокойно добави: — Мистър Тъпър, никак не ми се щеше да изказвате подобни предположения пред тези господа — и той посочи към съдебните заседатели, — след като не можете да ги подкрепите с доказателства. Нито тук, нито пък вън! — заключи той извънредно учтиво.

— Възразявам, ваша милост! — подскочи прокурорът — Това е заплаха към свидетеля!

Угоднически и някак с изненада, примесена с болка Уилкинс се обърна и заяви:

— Изобщо не съм имал такова намерение!

Един след друг те се качваха на свидетелското място, вдигаха десница и слушаха, докато им повтарят: „Тържествено се заклевам… истината и само истината… Бог да ти е на помощ…“ „Заклевам се“, заявяваха те на свой ред, кой ясно, кой фъфлейки, в отговор на равнодушния вял глас.

Колко пъти, помисли си Мън, колко пъти беше чувал тези думи! Ден след ден в същата тази зала те са били отправяни към какви ли не хора, които вдигаха десница и се заклеваха. Истината, разсъждаваше той, днес всеки, който заставаше на свидетелското място, казваше някаква истина. Служителите от „Алта“ с техните изпъстрени с цифри листчета, включващи всичко до последния цент, също казваха истината: тяхната истина. За тях събитието се свеждаше до това. За съдебния пристав истината беше запечаталото се в съзнанието му, което той щеше да повтаря години наред, когато разказва за тази нощ, което щеше да се вкорени в паметта му, когато остарее и миналото започне да му се изплъзва, оставяйки единствено няколко малки мъртви отрязъка извън времето. За него истината бе, че маските пречели на мъжете да се изплюят. А мис Мейхю щеше винаги да помни плетеницата от срязани жици в службата си, нищо повече, и как мъжът я държал за ръката, докато слизали по стълбите. За нея истината беше това. Но нейната истина, истината на пристава и тази на другите не бе неговата истина, която, ако изобщо можеше да се определи, се изразяваше в онзи шеметен миг на сигурност и удовлетворение, когато въздухът бе натежал до пръсване от взрива. Но този миг бе отминал като потрепването на око и никога нямаше да се върне. Дори и онази му тогавашна същност се бе разсеяла и сега все по-немощна и укоряваща се проявяваше само на пристъпи, тъй както вятърът разпилява вдигащата се мъгла.

Истината на тези хора не беше неговата истина от онази нощ, ала сега дори и нея не изживяваше като своя. Обективната истина поглъщаше и заличаваше всяка друга човешка истина, помиташе я така, както човек помита всичко по пътя си, когато върви слепешката, защото самата тя беше сляпа.

Вече почти не слушаше свидетелите, а вместо това наблюдаваше как доктор Макдоналд, изтегнат на стола и напълно спокоен, следи хода на процеса само от любопитство. Коя беше истината на доктор Макдоналд? Никога досега не си бе задавал този въпрос. Или пък нейната? — и той погледна Корделия.