Робърт Уорън - Нощен ездач

— Отговорете: да или не!

Ал Търпин отправи тъжен и умоляващ поглед към прокурора.

— Да, сър.

— А целта на тази организация не беше ли да унищожи разсадите и хамбарите, като по този начин принуди хората да влязат в Сдружението на производителите на тъмносушен тютюн?

— Възразявам! — почти изкрещя Уилкинс. — Той подвежда свидетеля!

— Възражението се отхвърля!

Прокурорът се наведе към Търпин:

— Отговорете: да или не!

— Да — промълви Търпин.

— А организацията не се ли казваше „Братство на свободните селяни“?

Изпълненият с болка поглед на Ал Търпин се откъсна от лицето на прокурора и бавно пропълзя по другите, по-далечни лица на присъстващите. Размърда се на стола и той оглушително изскърца сред настъпилата в залата тишина.

— Възразявам! Това няма никакво отношение към делото!

— Възражението не се приема!

Прокурорът изгледа въпросително Ал Търпин.

— Да — прошепна оня.

Мън забеляза, че Уилкинс скришом поглежда под масата към часовника си.

— А сега, мистър Търпин — продължи прокурорът вече по-свойски, като се приближи плътно към него, — опишете обстоятелствата, при които станахте член на това… — той се поколеба и произнесе едва ли не с отвращение, сякаш устата му изведнъж се бе изпълнила с горчилка: — „Братство на свободните селяни“, или Както му беше там името!

Уилкинс понечи отново да скочи, но се въздържа.

Търпин прокара език по устните си, погледна прокурора, а сетне изведнъж стрелна с диви очи обърнатите към него лица.

— Мистър Търпин…

Оня покорно сведе глава и промълви:

— Случи се една нощ пролетес. Не помня точно кой ден, но беше през май. Както ми бяха казали, поех по черния път, дето минава край нас, и малко встрани от него видях някакъв конник. „Добра среща“, ми рече, а аз отвърнах: „Утре да е още по-добра.“ Тъй ми бяха казали да отговоря. Продължих нататък, докато не стигнах една порутена черква. Негърска е била преди. Минах отзад и видях няколко коня…

Наближава, помисли си Мън и изведнъж усети върху себе си тежестта на гробната тишина. Погледна към доктор Макдоналд, но той дори не беше помръднал.

— … и вързах и аз кончето си за един клон. Лаврово дърво беше по моему. Ослушах се. Нейде в храсталака изчаткаха копита. Тогава тръгнах към черквата…

Колко отдавна, помисли си Мън, колко отдавна беше това, а ето че отново бе пред очите му и изведнъж си представи мястото пред воденицата, онова голо и малко по-светло място, пред което спря в онази нощ, виещата се край порутения зид пътека и плисъка на вода върху камък, долитащ нейде отдалеч. Отново усети онова мигновено изтръпване на гръбнака, докато напредваше съвсем сам в пространството, пронизван от наблюдаващите го от мрака очи.

— … след малко ме въведоха вътре и насочиха право в лицето ми светлина, тъй че не виждах нищо, после ме накараха да изрека клетвата, като ми я казваха на части, за да я повторя, и аз я повторих — Той млъкна, сякаш гласът му бе рухнал под собственото си мъртво тегло, но почти веднага се размърда и продължи: — Нямах представа, че ще бъде така, не знаех в какво се забърквам. Иначе нямаше да се кълна. Това не беше клетва пред бога… — и гласът му отново се изгуби, оставяйки го вцепенен и объркан.

— Мистър Търпин, опитайте се да я повторите.

— Възразявам! — скочи Уилкинс. — Той пак подвежда свидетеля!

— Възражението се отхвърля!

— Мистър Търпин! — отекна гласът на прокурора.

— Човек не може толкоз дълго да помни — измънка оня. — Не мога да я повторя дума по дума, но ще ви кажа какво долу-горе означаваше…

— Възразявам! — извика Уилкинс. — Показанията са несъстоятелни! Свидетелят признава пред съда, че не може да си спомни клетвата. Ако бъдещето на моя клиент трябва да зависи…

Чукчето отново изкънтя по масата.

— Мистър Уилкинс! — извика съдията.

— Ваша милост?

— Моля да съблюдавате съдебния ред!

— Ваша милост — подхвана Уилкинс изтежко. — Възразявам срещу показанията на свидетеля на основание тяхната несъстоятелност.

Отегчен, съдията се наведе и си наля вода от каната от китайски порцелан с изрисувани по нея сини цветчета. Остави чашата и избърса устата си с носна кърпа.

— А сега съдебните заседатели да се оттеглят — рече той и тикна кърпата в джоба си.

Като че ли бе затворил очи, докато те се измъкваха един през друг и току се бутаха, тътрейки крака по пода.

Когато вратата след тях се затвори, съдията на свой ред се надигна и попита: