Робърт Уорън - Нощен ездач

— Мистър Уилкинс, ще кажете ли на какво основание показанията на свидетеля не бива да се вземат под внимание в хода на делото?

Прието бе, че отнасящите се до клетвата показания са допустими. Но когато съдебните заседатели бяха призовани и започнаха да заемат местата си, взирайки се изпод око в лицата на хората пред себе си, сякаш искаха да отгатнат какво се крие зад тях, часовникът на кулата се обади. Разнесоха се четири удара и ехото им заглъхна, изтъня до приспивен шепот, наподобяващ жужене на далечен пчелен рояк. По настояване на Уилкинс и въпреки протестите на прокурора съдът се оттегли.

Публиката също се надигна и бавно се заточи към изхода. Уилкинс седеше до доктор Макдоналд и разпалено му говореше нещо, а оня клатеше глава.

— Аз ще изчакам — каза Мън на професор Бол, който му кимна мълком, без дори да го погледне, и се отдалечи. Хванала го под ръка, Корделия тръгна до него. Залата опустя. Придружен от двама помощник-шерифи, доктор Макдоналд излезе, като остави Уилкинс сам на отрупаната с книжа маса. Мън понечи да тръгне към него, за да размени някоя дума, но се отказа. Излезе от залата, прекоси сумрачния коридор и се отправи през все още пълния с народ двор към затвора. Приседна на нара, отново вдъхна леката, сладникава миризма и се заслуша в стъпките на бавно разхождащия се напред-назад Макдоналд. Онзи бил братовчед на Уилкинс и дошъл да му каже, че днес следобед войниците задържали шестима, които до един били от дружината на Търпин. Точно това накарало Уилкинс да протака нещата, каза докторът.

— Доведоха Търпин, за да ги предаде. До довечера тук ще е ад. Преди малко докараха още един. И той беше от същата дружина.

— Всичко е ясно — рече Мън. — Споразумели са се с Търпин. Трябваше да се досетим още когато го пуснаха под гаранция. Обвинили са го в палеж, а след това са се споразумели.

— Ако искаш да разбереш защо тук мирише повече от всякога — забеляза докторът, — иди в ей онзи ъгъл и погледни навън. Току-що вкараха Търпин. — И като застина неподвижно, стиснал един от железните пръти на вратата, продължи: — Можеш да бъдеш сигурен, че са го сложили в единична килия. Искат да го опазят.

Мън рязко стана, протегна ръка и каза:

— Трябва да тръгвам. Исках само да разбера колко тежко е положението.

— Отчайващо е, нали? — изхили се докторът.

Мън се върна в кантората. Седна и без да помръдва, дълго гледа напъпилите дървета. Мислеше си за това как се променят през пролетта, а всъщност никой не го забелязва, докато не станат неузнаваеми, и как есенес ден след ден листата им окапват също тъй незабележимо, докато изведнъж ги зърнеш голи. Видя ловджийската пушка и карабината, подпрени в ъгъла. Сети се за лова на елени край Рийлфут и насядалите през нощта край печката в колибата мъже. Припомни си и онзи последен следобед, когато заедно с Крисчън биха птици. Остана в кантората, докато заревото на залеза над покривите оттатък площада бавно изтля. Неприятно му беше, че трябва да отиде в хотела и да уведоми професор Бол. Неприятно му беше и да погледне Корделия, след като сега вече всичко му беше ясно.

На следващата сутрин се събуди много рано. Едва бе започнало да се развиделява. Лежеше по гръб, с вперени в тавана очи и си мислеше за студената безучастна светлина, разстилаща се бавно над всичко наоколо — над полетата, пътищата и живия плет, а и над гората, която най-дълго щеше да задържи мрака в себе си, над покривите на града, за светлината, проникваща в стаи като тази, където, за разлика от него, хората още спяха. Чувстваше се много уморен, но не можеше да затвори очи, измъчван от обзелото го безразличие и яснотата на съзнанието, подобно на човек, дошъл на себе си след силен пристъп на треска.

В шест часа Бол почука на вратата му и Мън стана. Професорът му се оплака, че и той не могъл да мигне. В ресторанта бяха първи. Закусиха, без да разменят дума. Когато се нахрани, Мън каза, че трябва да се отбие в кантората, за да остави бележка на секретарката, но че ще се върне, за да отидат заедно в съдилището. Професорът пък рече, че щял да се качи да види дали момичетата са готови за закуска.

Отначало Мън реши да излезе през задния вход и да мине напряко по алеята, но после се отказа. Искаше да купи вестник. Взе го, хвърли поглед на заглавията, отнасящи се до процеса, мушна го под мишница и като прекоси площада, свърна вдясно към кантората. Срещна двама познати и размени няколко думи с тях. На минаване покрай дрогерията, продавачът, който подпираше вратата, за да стои отворена, подхвърли: