Робърт Уорън - Нощен ездач

Човек е онова, което си спомня, ала всеки път си го спомняш по различен начин. Дълго време не забелязваш как напролет листата нощ подир нощ гъстеят по клоните или как бавно окапват през есента. Но идва ден, когато разликата изведнъж ти се набива в очите и всеки предмет в стаята, макар и до болка познат, ти натяква за нея — и ловджийската пушка в ъгъла, и прочетените книги, и прашните хартии, изпъстрени със собствения ти почерк. Беше писал по тях с някаква цел, а сега нямаше и помен от нея, но написаното си стоеше, макар и избеляващо, защото и то си отиваше, ала надживяло все пак целта, направлявала писалката. На мерника на пушката си за части от секундата бе видял последния пъдпъдък да се издига с бясно пърпорещи криле на фона на лимоненожълтото небе, пръстът му бе натиснал спусъка, птицата се бе спрепнала във въздуха и като камък бе полетяла надолу. Пушката беше все така налице, но незнайният подтик, който онзи подиробед го бе накарал да я вдигне и да натисне спусъка, го нямаше; осъществен, той се бе изчерпал. Необратимо в своята последователност и без възможност да бъде изправено, стореното оставаше, но поривът, желанието и целта ги нямаше. И понякога дори е трудно да се сетиш за тях. Спря се. Дявол да го вземе, какво значение има това, помисли си той. Единственото, което сега имаше за него някакъв смисъл, бе да види доктор Макдоналд свободен. Да, поне това!

И то наистина бе единственото, защото само то му бе останало.

Преди пет дни управителният съвет на сдружението беше решил да се започне продажбата. Силс и Мън гласуваха против, но това не помогна. Някои се бяха отчаяли, други имаха прекадено голяма нужда от пари, трети се страхуваха. Обхождайки масата с поглед, Мън се запита колцина от тях са били заплашени с обвинителни актове, за да ги заставят да гласуват? Нали точно затова се използваха доказателствата — за натиск! А после можеха да бъдат използвани и за друго. Изведнъж се запита кога ли ще дойдат да приберат и него: на улицата, посред бял ден, или някоя нощ в хотела?

Силс го подкрепи, ала пак нищо не излезе. След гласуването Мън си тръгна, без да изчака останалите. Това беше краят. Мъжете избягваха да се гледат в очите. Знаеха, че всичко е свършено.

Излезе на улицата и се отправи през площада към затвора. Пуснаха го в килията. Не знаеше как точно да го съобщи на Макдоналд.

— Ама че проклетия! — изруга докторът. — Нали ти казах, че от седене на едно място ставам раздразнителен! Не е нормално мъж да бездейства! Пък и точно по това време на годината кръвта има нужда от раздвижване. Право да ти кажа, радвам се, че процесът започва след няколко дни!

Мън не отговори.

— Раздразнен или не, те като нищо могат да решат да ме задържат и след това! — додаде почти развеселен Макдоналд.

— Не биваше да се предаваш — рече тъжно Мън, без да го поглежда. — Кой те би по главата да се показваш онази нощ? След това, което се случи, нямаше как да не си отидат.

— Дявол да те вземе, Пърс, все това ми опяваш. Откъде можех да знам какво става долу, след като чух стрелбата!? Всичко ми мина през ума, а на тавана нямаше как да го разбера.

— Не биваше да се предаваш — повтори Мън.

— Е, да, ама се предадох! — отвърна троснато доктор Макдоналд. — И ей ме на сега! Дано само не ме задържат прекадено дълго.

— Слушай — рече Мън, като се наведе към него и го погледна, — не знам с какви доказателства разполагат, но съм сигурен, че няма да те осъдят! Уилкинс е свестен човек и много добър адвокат. Не е глупак и ще се погрижи съдебните заседатели да не са единодушни…

— Вярно, бива си го Уилкинс, не отричам! — кимна докторът. — И все пак ми се щеше ти да поемеш защитата ми. Нали те бях помолил?

— Та да ти арестуват адвоката точно насред пледоарията! Не е изключено всеки момент да ме задържат. В мига, когато решат, че разполагат с доказателства, ще ме тикнат на топло. Не се безпокой, Уилкинс ще свърши работа!

— Може би — промърмори оня, отстъпвайки приятелски пред доводите му.

— Те само да те осъдят, пък нали знаеш, че има хора, дето тухла върху тухла няма да оставят от затвора! — закани се Мън, като отново се наведе към него. — При това не са един и двама! Не ще ги спрат ни войници, ни дявол! Не! — тръсна той глава. — Няма да те осъдят, ще се уплашат!

— Може би — изсумтя развеселен докторът.

Направи три необичайно къси за него крачки, но се озова в другия край на килията, където бавно, едва ли не с наслаждение изпъна ръце над главата си.

Мън приседна на ръба на нара. Почувства се омаломощен, като непривикнал с големи височини човек, който, изкачил недотам висок връх, изведнъж усеща, че не му достига въздух, че коленете му прималяват и му се завива свят.