Робърт Уорън - Нощен ездач

— Нищо.

Оня излезе и стъпките му закънтяха по стълбите.

Не, помисли Мън, няма да стане, безсмислено е. Не погледна жените. Над главата му се разнасяше тропотът на ботуши по голия дъсчен под. Дали пък не реши да не се заяжда с лейтенанта само защото го достраша? Само защото беше страхливец? Не, не заради това, а просто защото нямаше смисъл.

Гласовете горе изведнъж се извисиха — остри и властни. Разнесоха се удари и заповедта на лейтенанта:

— Отворете вратата!

Мън понечи да излезе в коридора, но войничето му препречи пътя.

— Това е Изабела, а тя няма да ги пусне! — прошепна Порция.

— Дръпни се! — изръмжа Мън на войника, който беше вдигнал карабината си напреко на вратата и сложи ръка върху нея.

Забеляза лицето му — кръгло и неоформено, сякаш на дете.

— Слушай, момче — изрече той бързо, — посегнеш ли ми, лошо ти се пише! Нямате заповед за моето арестуване и ще загазиш! Аз съм адвокат!

Мън не сваляше ръка от карабината. Войничето леко отстъпи.

— Дръпни се! — изкрещя Мън. — Заповядано ти беше само да не ме изпускаш от очи! Дръпни се!

Блъсна го и се втурна нагоре по стълбите, а то хукна подире му.

Лейтенантът стоеше пред заключената спалня на горния етаж заедно с помощник-шерифа и двама войници. Единият държеше лампа с шише, опушено от непрестанно трепкащия при движението им пламък, през което се процеждаше бледа мъждива светлина. Зад тях се бе изправил професорът.

Мън застана до войника с лампата.

— Отваряй! — заповяда лейтенантът. Мън забеляза, че му идеше да се пръсне от яд, а докато говореше, стръвно бе издал глава напред.

— Няма! — чу се тих глас отвътре. — Няма да позволя да влезете в стаята ми! Нямате право!

Помощник-шерифът се ухили и накланяйки се поверително към войничето, което се беше качило с Мън, подхвърли:

— Казва, че мъж нямал право да й влиза в стаята.

Май за вас се отнася, лейтенанте!

Оня с лампата също се подсмихна.

— Дама била! — добави превзето помощник-шерифът.

— Я млъквай! — кресна лейтенантът и като се обърна към вратата, рече: — Трябва да ни пуснете, мис. Ние сме представители на закона. Не се бойте, нищо лошо няма да ви сторим! — Сега гласът му звучеше угоднически и някак мазно. — Рано или късно ще го хванем. Ако наистина се крие тук, няма да му помогнете с упорството си.

Мън крадешком погледна към коридора. Там беше сумрачно, почти тъмно. Но високата стълба я нямаше. Доктор Макдоналд очевидно беше на тавана и я бе изтеглил след себе си. Нямаше го в стаята на момичето.

— Наистина няма да му помогнете, мис! Хайде, отворете, моля ви!

— Не! — отвърна Изабела.

— Е, хубаво — гласът на лейтенанта отново стана рязък и груб, — тогава ще я разбием!

— Предупредих ви, че имам пушка!

— Не ви вярвам! Ще разбием вратата!

— Тя наистина има пушка — обади се Мън.

— Вие пък откъде знаете?

— Доскоро в ей онзи ъгъл стоеше една. И по-рано съм я виждал. Точно там! — и той посочи нишата до вратата. — А ето че сега я няма!

— Слушайте — обърна се професорът към лейтенанта, — тя наистина може да застреля някого и тогава вие ще отговаряте! Като нищо ще го направи! Най-малката ми е, но е много опърничава и разглезена. Ние я направихме такава, защото ни е най-малка…

— Ами, никаква пушка няма! — възкликна помощник-шерифът. — Тия до един блъфират!

Но въпреки това се поотдръпна от вратата.

Блъфира, но наистина има пушка, помисли Мън, ала беше сигурен, че докторът не е при нея. Да, наистина блъфира! Опитва се да ти накара да решат, че Макдоналд е вътре, нищо повече. Прави каквото може!

Лейтенантът стовари пестник върху масивната врата.

— Никой истински джентълмен не би заставил едно тъй младо момиче да застреля някого по този начин! — вайкаше се професорът.

— Вижте какво — обърна се лейтенантът към вратата, — изобщо не ви вярвам за пушката! Блъфирате, затова ще влезем със сила!

Отговор не последва, но с тихо скърцане вратата бавно се открехна. Мън погледна през пролуката.

— Вижте я, щом не вярвате, но не ме доближавайте! — гласът прозвуча жално, сякаш Изабела плачеше или едва сдържаше сълзите си.

Там беше. В полумрака на стаята, досущ като полегнала на една страна осмица, потрепваха дулата на чифтето.

— Слушайте, мис — взе да я уговаря лейтенантът, — я по-добре ми я дайте и няма повече да ви безпокоим! — Но вместо да посегне към пушката, ръцете му продължаваха безволно да висят. — Хайде, мис, не ни създавайте излишни главоболия! Хайде…

Стоящият най-близо до вратата войник започна много бавно да се навежда напред, като внимаваше да не го видят от стаята. Лейтенантът сбра пети и леко приклекна.