Робърт Уорън - Нощен ездач

Едно от кучетата се дереше вече на самата веранда. По вратата се посипаха удари.

Жените бяха влезли в другата стая.

— Ти седи! — заповяда професорът на Мън и бавно се отправи към коридора.

Мън предпазливо се отпусна назад в стола си.

В антрето някой говореше. Разпозна гласа на професора.

— Добър вечер. С какво мога да ви бъда полезен?

— Дошли сме за доктор Макдоналд — отвърна някои. — Къде е той?

— Заповядайте, господа — разнесе се отново гласът на Бол, — но се опасявам, че не мога да ви помогна. Няма го.

— Безсмислено е да отричате! — сряза го гласът. — Предупредиха ни, че е тук!

С неимоверно усилие на волята Мън едва успя да потисне желанието си да скочи от стола.

— Няма откъде да се измъкне! — продължи гласът. — Навсякъде е завардено.

Вратата откъм коридора широко се отвори и в рамката й застана някакъв униформен. Зад него надничаха и други.

Мън ги погледна и си помисли: Сега мога да се намеся. Какво по-нормално от това? Изправи се и се взря в униформения.

— Добре — подхвърли през рамо оня към професора. — Ще претърсим къщата. Щом така искате! — и влезе в стаята. — Вие пък кой сте?

— Казвам се Мън — отвърна той и гласът му прозвуча учудващо естествено и спокойно.

— Какво правите тук?

— Имате ли нареждане за мен?

— Не — отвърна оня.

— Много добре тогава, значи това не ви засяга!

— Скоро ще ни засегне — някакъв набит мъжага със сипаничаво лице се приближи до офицера и кимна към Мън. — Вие сте Пърси Мън, знам ви. И вие сте от тях. За вас също ще дойде нареждане.

— Предполагам, че сте помощник-шериф? — попита Мън и го изгледа.

— Да — потвърди оня.

— В такъв случай се радвам, че помощник-шерифите в Хънтърска околия са същите нехранимайковци като нашите в Бардствил — заяви равнодушно Пърси Мън.

— Ще ви… — и здравенякът вдигна пестник и пристъпи към него.

— По-добре се опитайте да заловите оногова, за когото сте дошли — сряза го лейтенантът.

— Какво има тук? — попита помощник-шерифът като отпусна ръка и кимна към затворената врата отсреща.

Мън не отговори.

— Там са дъщерите ми — отговори застаналият на прага професор.

— Надявам се, че още не са си легнали — рече помощник-шерифът и отвори вратата.

Седнали край лампата с разстлано върху коленете ръкоделие, двете жени удивено го погледнаха.

— Предполагам, че доста пари е трябвало да ти платят, за да те накарат да тръгнеш с този… — кимна Мън към набития и продължи: — А кой знае, може работата да ти харесва…

Офицерът зина, сякаш имаше намерение да каже нещо, но мина доста време, докато попита:

— А нататък какво има? — и посочи към дъното на стаята, в която с все тъй въпросително вдигнати лица седяха жените.

— Спални — отвърна професорът, — там спят няколко момчета, мои ученици.

Здравенякът го изгледа.

— Да, да, нали е даскал — рече той едва ли не с подигравка.

— Защо не започнете оттам? — попита лейтенантът и се обърна към войниците в коридора: — Алън, Форбс, придружете го!

Две от войничетата влязоха в стаята, пристъпвайки предпазливо, сякаш вървяха по напукан лед или се опасяваха да не изцапат пода с полепналата по подметките им червеникава кал. Минавайки покрай Мън, едното го погледна извинително.

Лейтенантът стоеше насред стаята и чакаше. Никой не продумваше. Кучетата на верандата се бяха укротили и само от време на време пролайваха.

Помощник-шерифът и войничетата се върнаха. След това претърсиха задната част на къщата и стаите от другата страна на коридора. Без дума да каже, лейтенантът през цялото време не мръдна на крачка от професора и Мън.

Най-сетне помощник-шерифът отново се появи.

— Е, да погледнем сега и горе — рече лейтенантът и се отправи към коридора, като мимоходом подхвърли на професора: — Не е зле да дойдете и вие — кривна палец към Мън и нареди на едно от войничетата: — Дръж го под око!

Жените бяха излезли от стаята си и стояха притиснати една до друга, като наблюдаваха мъжете сякаш от нейде безкрайно далеч.

— Един момент! — повиши изведнъж глас Мън.

Може би, помисли си той, може би! Усещаше погледа на жените. Не ги виждаше, но знаеше, че се привеждат напред и го пронизват с очи. Ако направя скандал, може би няма да отидат горе. Ще ме подберат и ще си отидат, а после не могат нищо да ми сторят, защото нямат доказателства срещу мен.

— Какво има? — попита нетърпеливо лейтенантът.

Мън като че ли едва сега забеляза стоящия пред него военен, сякаш сам той се беше изгубил в някакво отдавна отминало време и изведнъж се бе върнал в настоящето като гмуркач, излязъл на повърхността.