Робърт Уорън - Нощен ездач

Един-единствен път Мън забеляза известна промяна у него. Беше ветровито неделно утро. Някакъв човек живеещ малко по-надолу от Болови, приближи портата, слезе от коня и тръгна към къщата. Докато го наблюдаваше да се тътри нагоре по хълма, докторът отбеляза разсеяно:

— Ей го Парсънс. За какво ли се е домъкнал?

Парсънс дойде, за да му предаде, че Силс се мъчел да се свърже с тях по телефона, но линията била прекъсната. Докато идвал насам, забелязал, че едно каучуково дърво е паднало на пътя, като е скъсало жиците. Достатъчно било да го погледне човек, за да разбере, че такова нещо отдавна можело да се случи, защото било прогнило. Ала според Силс доктор Маклоналд трябвало да знае, че предната нощ някаква банда отвлякла Елкинс от Бардсвил и го пребила с камшик. Същите тия блъскали по вратата и го предупреждавали да излезе, защото иначе щели да взривят къщата, и той от страх за жена си и децата взел, че излязъл. Те обаче го пребили, сетне извели семейството му и вдигнали къщата във въздуха. Тъй или иначе засегнато било само едното крило обясни Парсънс. Никой не можел да каже защо са го сторили.

— Не е важно защо! — прекъсна го доктор Макдоналд, след което стана от стола и се приближи до огнището.

— Някой подметна, че, било задето Елкинс не отпратил негрите си — продължи оня. — Други пък разправят, че му взели здравето, защото не станал член на сдружението. Били много пияни и плещели каквото им дойде на устата.

— Не е важно защо! — повтори докторът, а продълговатото му лице побеля от напиращия у него гняв. — А кой! Бога ми, само да го разбера!

— Елкинс и без туй беше против сдружението — отбеляза Парсънс, сякаш за да го омилостиви.

Макдоналд рязко се обърна към него.

— Не ме интересува, ако ще да е бил президент на компанията „Алта“! Нито пък дали е с нас или против нас! Ако злосторниците са хора от сдружението то те са го направили без някой да ги е упълномощил! А ако не са… — той се поколеба, а пръстите му започнаха да се свиват и разпускат около лулата.

— Не са от нашите — намеси се професор Бол.

Лулата в ръцете на доктора изпука. Той я запрати в огъня, обърна се и без дума да каже, излезе от стаята. Нашите, помисли си Мън. И попита.

— А кои са нашите?

— Спаси ме само обаждането на този Лу Смълин обясни докторът. На косъм бях да ме спипат и нямах минута за губене. Зазоряваше се, но пак беше тъмно, а и предишния ден преваля, та все още беше облачно и като че ли отново на дъжд го караше. Това беше също добре дошло. Тъкмо се бях прибрал от обиколката си и се сушах на огъня, когато телефонът иззвъня. Виола го вдигна и каза, че мен търсели. Обади се същият този Смълин и почти шепнешком рече: „Аз съм, Смълин, Смълин от съда. Има заповед за арестуването ви и войниците тръгнаха към вас. Доста време мина, откакто излязоха.“ Затвори преди още да проумея за какво става дума. Порция и жена ми вече бяха станали. Казах им да не се тревожат и им обясних, че войниците са тръгнали насам, за да ме арестуват, та затова трябва да взема коня и да изчезна през задната порта към стария път, по който свличат дървени трупи. Благодарен съм и на тях двете, че не се сащисаха. Зъб не обелиха! Корделия само пребледня, вкопчи се с една ръка в облегалката на стола и промълви: „Добре, ще дойда с теб в конюшнята, докато оседлаеш.“ Порция обаче се възпротиви. Нямало да стане така, рече, защото ако ония имали малко мозък в главата щели да завардят точно отзад. „Но и отпред — уверих я аз, — тъй че ще рискувам!“ Не ми отговори, а просто погледна през прозореца. Сетне се обърна към Виола и все едно че й нареждаше да свърши някоя домакинска работа, защото в тази къща тя командва, каза: „Донеси ми аптечката с бинтовете!“ Онази зяпна от почуда, а като си помисля сега, и моето чене трябва да е виснало. Порция обаче не спря дотук. „Няма време за губене!“ — рече тя и Виола хукна. После продължи: „Корделия, тичай в конюшнята и оседлай коня на татко!“ Предложих аз да го оседлая и не коня на професора, а моя, защото онази стара сива кранта така е нашишкавяла, че едва пъпли.

Но тя ме хвана за ръката и повторно се обърна към Корделия: „Прави каквото ти казвам!“, а на мен нареди: „Сваляй бързо палтото!“ Слушай, рекох, кого ще арестуват, теб или мен? Отивам да оседлая коня, но тя настоя: „Събличай палтото, Хю, защото сега ще ти превържем ръцете.“ Мен обаче като ме напуши един смях! Честна дума! А те ме бинтоваха досущ като професора облякоха ми един от старите му сюртуци — добре че и двамата сме малко върлинести и мършави, — а на главата ми нахлупиха някаква негова шапка с наушници. После отидохме в конюшнята, където Корделия вече беше оседлала коня. Метнах се аз на седлото, а Порция ме наставлява: „Вдигни яката и дръж ръцете си като татко, когато язди и си мисли за нещо! Така няма да забележат, че си без брада.“ Срещнах ги малко по-надолу по пътя, че не бяха и много далеч — пет-шестима войници и двама-трима помощник-шерифи, струва ми се. Вдигнах ръка, както прави професорът, когато срещне някого и се замолих богу да накара тези мръсници да видят бинтовете. И те наистина ги видяха. Един от помощник-шерифите поздрави: „Добър вечер, професор Бол“, а аз ги подминах така забол брадичка в гърдите си, та чак ченето ме заболя — същински професор, потънал в размисъл!