Робърт Уорън - Нощен ездач

В края на следващата седмица отново отиде у тях и през нощта Лусил дойде в стаята му. Застана на вратата както по-рано, затвори я и пак както по-рано сложи пръст на устните си. Този жест, който при сегашните обстоятелства беше напълно излишен и му се стори като подигравка, го убеди много по-красноречиво от думите й колко е празна тя и колко произволни, машинални и безсмислени са постъпките й. Въпреки откритието си почувства я такава, каквато беше и преди. Ала само за миг. Лежеше в обятията му и се преструваше, че трепери от студ. Сякаш предишното й закачливо зъзнене, когато с тракащи зъби мълвеше: „Стопли ми краката, че заради теб ще хвана пневмония!“, се бе оказало глупава и зловеща пародия на сегашното, вече неподправено.

Опита се да я успокои. Увери я, че я обича и винаги ще я обича. Накрая тя му се отдаде.

— Опитах, Пърс! Опитах, но няма смисъл! — промълви Лусил след това.

Той не отговори.

— Не можем да останем заедно. Поне не за дълго време, а може би и никога вече!

— Обичам те — прошепна той и си помисли: Любов ли? Думата изтропа в съзнанието му като грахово зърно в изсъхнала шушулка.

— Не ти, аз съм си виновна, че съм такава!

— Обичам те.

— Не можем да бъдем заедно. Ужасно е, сили нямам вече! — изохка тя.

— Тъй да бъде — отвърна Мън. И изведнъж се възненавидя заради безсмисленото театро: заради тази зловеща и срамна пантомима, която нямаше нищо общо нито с предишния, нито със сегашния му живот, откъсната от времето и лишена от какъвто и да било смисъл, та дори и от сляпото, лъжовно усещане за удоволствие. Или се беше заразил от празнотата й, или тя му беше разкрила празнота у самия него. Беше я вдигнала пред лицето му като огледало и в него той бе зърнал собственото си пустодушие. — Добре — повтори той. — Тъй да бъде.

На сутринта Лусил не се появи на закуска. Той хапна надве-натри, отиде в конюшнята, оседла кобилата и я пришпори.

След три дни получи отговор на писмото си до Меи. Ала отговорът не беше от нея, а от мис Бърнам, и гласеше следното:

Пърси Мън,

Получих писмото ви от 4-и т. м. Племенницата ми не смята да ви дава развод. И двете не виждаме смисъл в разводите, тъй че тя няма никакво намерение да удовлетвори желанието ви. Мога да ви уверя, че и сам вие няма да получите такова разрешение, защото нямате никакви основания за това. Отецът наш, който е на небето, знае, че на този свят не е имало по-чисто, по-добро и смирено създание от нея, а вий, при все че нямаше от какво да се оплаквате, вий я прогонихте от дома си като да бе куче. А и трябва да ви кажа, че племенницата ми очаква дете. Всяка вечер падам на колене и се моля на Всевишния това неродено още същество никога да не узнае що за долна твар е баща му! Ще посветя целия си живот на възпитанието му, тъй както го бях посветила на моята племенница, и благодаря Богу, че в неговите вени ще тече и кръв от кръвта на генерал Сам Бърнам, защото, Както се казва, от всяка върба свирка не става. Мога да ви обещая, Пърси Мън, че доколкото зависи от мен, няма нито думица да размените с него, нито пък да го видите, поне докато аз съм жива! И нека Бог да ми е на помощ!

Започваше да изпитва все по-голямо отвращение от хотелската стая. Лягаше, затваряше очи, но сънят не идваше. Сякаш стените, таванът и подът го смазваха вътре, в самия него, превръщайки собствената му същност в единствена истина, тъй както само мракът е реален, затвориш ли очи. Мисълта за съседните стаи и за хората в тях, били те заспали или будни, просто потвърждаваше собствената му самота и самотата на околните. Износеният от чужди нозе килим, мръсният леген, в който се бяха потапяли и други ръце, леглото, което бе скърцало и хлътвало под тежестта на други тела, всичко това, а и ред други неща, като студеното, неумолимо, мътно огледало например, го отделяха от останалите и го оставяха залостен в себе си. Понякога се надигаше от леглото и отиваше до прозореца, за да погледне към улицата, както бе сторил и онази нощ, след първото събрание, и проследяваше с поглед някой окъснял минувач, отдалечаващ се под бледите улични лампи. Веднъж или дваж му се прииска да се облече, да се втурне след този непознат и да закрачи редом с него в неговата посока. Защото оня несъмнено имаше някаква цел.

Макар стаята да му беше втръснала до погнуса, делата му често налагаха да преспива в града, а нямаше къде другаде да отседне. Свикна да си взема и бутилка уиски. Струваше му се, че му помага да заспи.

Но у Болови беше по-различно. Въпреки че му беше чужд, спокойният им живот внасяше някакво равновесие и у него. При все че издебнатият, дългоочакван и тъй рядък поглед на Корделия, с който тя даряваше мъжа си, му действаше като удар с нож в гърба и макар дълбокото удовлетворение, изписващо се винаги върху лицето на Порция след бащината й молитва, да го жегваше с неизвестната си нему тайна, всичко това, наред с професора, четящ „Господ е моя сила и моя слава“, а и самият доктор Макдоналд, го крепеше.