Робърт Уорън - Нощен ездач

— Да, така е — беше се обърнал професорът към Мън след закуска в оня ден, когато за първи път ги беше посетил, — кръстил съм ги с имена на героини от Шекспировите пиеси. И петте — Порция, Виола, Корделия, Пердита и Изабела. Все имена благородни, с които една жена може само да се гордее. Точно това и казах на съпругата си, когато ни се роди първата. За една жена няма по-благородно име от Порция! А тя искаше да я кръсти Мери Лий, на майка си. Аз обаче изтъкнах всички преимущества, които би имало едно момиче с име Порция. То е нещо, което поражда възвишени стремежи и донейде подпомага израстването на добрия християнин. Тя рече, че и майка й била християнка, но човек не може да очаква от една творяща в малка околия и при това несъвършена природа да се мери с безсмъртния бард. Съгласи се, че не била обмисляла въпроса откъм тази му страна и така кръстихме бебето Порция. И досега не сме съжалявали. А и на всички, които се появиха след нея, дадохме все такива благородни имена. Най-малката пък, Изабела, вече почти бяхме решили да я кръстим Дездемона, когато в последния момент се отказахме. Дездемона е безспорно чудесно име, а и мнозина са били кръщавани с какви ли не други, далеч по-неблагозвучни имена. Ние обаче се отказахме от него. Придума ме жена ми. Лежеше в леглото — тя всъщност тъй и не се възстанови след раждането на последната ни дъщеря и животът бавно гаснеше в нея, докато господ не реши най-сетне да си я прибере. Та лежеше си тя в леглото, а аз взех книгата и по-напред й прочетох написаното от Шекспир, та сетне заедно да решим. Тогава тя ми обърна внимание на нещо, което ме накара да се подчиня на нейната проницателност. А не пишело ли в книгата — тъй рече, че мъжът, с когото Дездемона забягнала, бил чернокож? Да, отвърнах, може и така да се каже, ала е бил джентълмен с чудесен характер, макар и склонен към прибързани действия, и при това е повече за окайване, отколкото за порицание. А тя ме попита смятам ли, че е редно да кръщаваме бебето с името на жена, която е била свързана с цветнокож, макар и не точно негър? И аз се съгласих с нея. Рекох, че несъмнено трябва да щадим и най-болезнената чувствителност. Тогава кръстихме новороденото Изабела.

Когато хората виждаха на улицата сестрите Бол, казваха, че можеш да ги различиш само ако ги погледнеш отблизо. Но те са различни, реши за себе си Мън, даже много различни, въпреки измамната прилика и еднаквата походка. Порция, най-възрастната, беше вече вдовица. Освен присъщите на сестрите пасивност и строгост, у нея прозираше и някаква тъга, но тъга, подчинена на волята, белязала я със строги бръчки около устата. А в моменти, когато мислеше, че никой не я гледа, към тъгата се прибавяше и едва забележимо, но лъчезарно-трепетно очакване. Тя бе най-обикновената от всички. Доктор Макдоналд довери на Мън, че от време на време твърдяла, щото в края на житейския й път всичко щяло да засияе в светлина. В същото време Порция въртеше къщата и наставляваше сестрите си. На кръста й висеше връзка тежки ключове за шкафовете, килерите с провизии и сушилните и от петте най-често оставаше задълго насаме с баща си. Виола, която беше бездетна, четеше изключително много и пишеше дълги-предълги писма. Мъжът й работеше на фермата, а самата тя преподаваше в най-долните класове на училището. Всяка от сестрите бе особена посвоему, но за Мън най-странна беше Корделия.

Понякога се питаше как човек като доктор Макдоналд се е решил да се ожени за такава жена. Двамата като че ли бяха изтъкани от противоположности. Човек би очаквал жената на доктора да е млада, хубава и духовита, с много тъмна или пък до бяло руса коса, но непременно красавица, надарена с тънко чувство за хумор. Жестът, с който Макдоналд захапваше пурата или пък тикваше лулата между зъбите си, начинът, по който яздеше, замахът и усмивката му, насладата, с която изживяваше всичко, навеждаше хората на мисълта, че жена му трябва да е нещо много по-различно от човек като Корделия. А и не беше много млада, някъде около трийсетте може би. Когато Макдоналд се оженил за нея, тя вече клоняла към старомоминството, изцяло погълната от домашните грижи, наблюдавайки отстрани как младите мъже се точат на сгледи при сестрите й Пердита и Изабела, като в църквата сядала винаги до баща си и Порция, а не при Виола и съпруга й или пък при Пердита и Изабела, които се кипрели до обожателите си. Била мълчалива и сериозна като сестрите си и на пръв поглед изглеждала най-обикновена в черните си, грижливо закопчани догоре с враждебни копченца рокли, с вечно наведени очи и скръстени в скута ръце. Но докторът, който неизменно я изпивал с поглед, колкото и далеч да седнела от него, все пак се оженил за нея и Мън най-сетне започна да проумява защо. Тя бе точно онова, което в онези му ранни тайнствени години в Мисисипи, Луизиана и Мексико, за които споменаваше единствено, когато разказваше някоя несвързана, смешна история, докторът не беше имал и с което сега неочаквано лесно и някак самонадеяно се беше сдобил. Достойнствата й, нейната сериозност, разсъдливост, сдържаност и скромно сведен поглед бяха онова, което най-много го предизвикваше, но в крайна сметка и задължаваше. Тя приличаше на някоя дребна, маносана и корава ябълка, която в разгара на сезона човек отминава едва ли не с пренебрежение, но късно зиме, когато нейните сладки и лъскави посестрими станат прекалено кашкави и блудкави, ненадейно събужда апетита, сякаш в мрака на килера е успяла да съхрани и дори насити още повече медената благост на последните слънчеви лъчи.