Робърт Уорън - Нощен ездач

Когато сега повтори тези думи, изплашените и, сухи само допреди миг очи се напълниха със сълзи. И докато пръстите й продължаваха да усукват ръкава на дрехата му, добави:

— Казах му го! Казах му го! Защото така го чувствам, Пърс! Мисля, че разбираш що за човек съм!

Мън се опита да я прегърне, но тя рязко се отдръпна.

Същата нощ, седнал в хотелската стая точно под самотно висящата електрическа крушка, равнодушно осветяваща вехтия килим под краката му, тоалетката с безучастно лъщящото огледало и леглото, Мън написа писмо на Мей, в което я уверяваше, че при така стеклите се обстоятелства най-добре, според него, би било да се разведат, като добави, че тя безспорно ще се съгласи с това.

Мън се взираше в окъпаните от бледата слънчева светлина широки дъски на пода. Гласът на професор Бол отново отекна:

— … Да възпея Господа, защото се славно прослави, коня и ездача му хвърли в морето. Господ е моя сила и моя слава. Той ми стана спасение. Той е мой Бог и ще Го прославя; Бог на баща ми и ще Го превъзнеса. Господ е силен воин. Йехова му е името. Колесниците на фараона и войската му… 10 10 Изход, Втора книга Мойсеева, Глава 15:1-4 — бел.пр.

Библията той държеше в лявата ръка, а с показалеца на дясната следеше редовете, като спираше в края на всеки стих, след което продължаваше нататък. Без да откъсва поглед от страницата, професорът от време на време примижаваше зад очилата, но пръстът му все така неотлъчно следваше редовете едновременно с произнасяните слова, докато гласът се извисяваше, все по-властен и по-възторжен:

— … Трепет обзе моавитските главатари, паднаха в униние всички ханаански жители. Нека нападне върху им страх и ужас; от силата на Твоята мишца да онемеят като камък, докле премине Твоят народ, Господи, докле премине тоя народ, който Ти си придобил… 11 11 Пак там, Глава 15:15-17 — бел.пр.

Петте му дъщери, които седяха пред него на високите столове от рендосано дърво, тапицирани с кожени облегалки, не сваляха очи от лицето му. И петте седяха по един и същи начин — изправени и спокойни, с изпъчени гърди и сплели пръсти в скута си. Четирите момчета, негови ученици, запънали пети в най-долните пръчки на столовете, вече бяха свели глави, сякаш се готвеха за молитвата. От време на време, докато професор Бол продължаваше да нарежда, те крадешком поглеждаха ту през прозореца към синьото небе, ту към отворената врата на трапезарията, където масата вече бе сложена. Зад тях до Мън седяха доктор Макдоналд и още някакъв. Докторът се бе изтегнал в стола с отпуснати върху коленете загорели ръце и безизразно спокойно лице. Премрежил леко очи, той не откъсваше поглед от своята съпруга. Поглъщайки с очи баща си, тя седеше полуобърната към него и така докторът виждаше извивката на бузата и леката ведра дъга на челото й. В кестенявата, гладко сресана и пристегната в кокче коса играеше тъничък слънчев лъч.

Професорът затвори несръчно книгата с бинтованите си ръце, намести още по-здраво очилата върху тънкия си нос, след което я остави на лавицата над камината зад себе си. Подир това мълчаливо се отпусна на колене, а дъските под него изскърцаха, сбра молитвено длани и затвори очи. Помитайки пода, полите на дългия черен сюртук се сдиплиха наоколо му.

Петте жени и останалите присъстващи на свой ред коленичиха и сведоха глави.

— Господи! — разнесе се отново гласът на Бол. — Ти, който стоиш над всичко, благодарим ти за цялата благодат, с която ни осеняваш, и за която вечно ще се молим, ний, грешните, макар и недостойни за нея. И в нищетата наша се обръщаме към теб. Ти показа своята мощ, хвърляйки ездача и коня му в морето. Не ни изоставяй. Минахме посред морето по сухо, ала не ни наказвай да бродим из пустошта на Сур и не ни заставяй, о, боже, повече да пием горчивата вода на Мера, която сега ни трови. И тъй, както изведе синовете Израилеви в Елим, изведи и нас до дванайсетте извора вода и седемдесетте финикови дървета. Води ни, господи, и срази всекиго, възправил ни се…

Гласът му затихна и известно време в стаята се разнасяше само тежкото му хрипливо дишане, след което професорът тихичко изрече:

— Благодарим ти, господи! Амин!

Той се изправи и като отпусна безжизнено ръце върху високото облегало на стола, извърна очи от присъстващите и се загледа през прозореца, където утринната светлина обливаше голите клони на дърветата.

Размърдаха се и останалите. С изключение на една от тях дъщерите му вкупом се отправиха към трапезарията.