Робърт Уорън - Нощен ездач

— Нищо не мога да ви кажа — сви рамене Мън.

Един по един негрите започнаха да се разотиват.

След като премина първоначалната възбуда, на децата им се доспа и станаха кисели. Едно даже се разциври. Мън погледна жалкото имущество, което негрите бяха успели да спасят — малко мебели от долния етаж, канапето, един-два стола и една картина. Казаха, че когато първият от тях се събудил от лая на кучето, видял огънят вече да бълва от прозорците на горния етаж.

Значителна част от постройката все още се държеше. Стените, оформящи ъгъла, където по-рано се намираше спалнята, бяха почти непокътнати. Оглеждайки ги, Мън си спомни разсеяно как сам той, а и всички онези преди него толкова време бяха спали в тази стая, защитени от времето, от нощта, от всичко навън. До вчера стените й бяха заключвали цял един малък свят, но сега този свят вече го нямаше. Беше пуснат на воля, погълнат от околния въздух, разпилян сред пламъците и дима. Не изпита дори огорчение. След като това вече беше факт, след като всичко бе свършило, то му се стори като нещо случило се много отдавна, като нещо, с което отколе беше свикнал. Преди да види как изтлялата вече дървения се рони на сиви пепеляви люспи и последните, наподобяващи проскубани кичури пламъци подскачат нагоре, за да се кротнат отново, никога не се бе замислял доколко бяха изтънели нишките, свързващи го със собствения му живот и с този на другите, които бяха обитавали преди него същия дом.

Лейтенантчето приближи.

— Лоша работа, а? Да си загубите къщата… — подхвърли то и замислено се вторачи в руините. — Личи си, че е била хубава — помълча, после попита: — Тук ли сте роден?

— Да — кимна Мън.

— Ама че мръсници! Да запалят къщата на човека!

— Такива са.

— Съжалявам, че не дойдохме навреме, та да я спасим!

— Благодаря — поклати глава Мън.

— Е, време е да тръгваме — рече оня и му подаде ръка. — Довиждане.

Мън се сбогува с него и едва сега забеляза лицето му. Стори му се познато.

— Довиждане — отвърна той.

Войниците се метнаха на конете и препуснаха през моравата. Мън ги проследи с поглед. Не, лейтенантът греши, помисли си той. Не му беше мъчно. Не изпитваше никаква мъка, ала така и не намери дума, за да изрази онова, което чувстваше.

Запъти се към колибата на стария Мак и приседна на стъпалото отпред, докато жена му приготви нещо за закуска. След малко тя го повика и сложи пред него три яйца, запържени с малко рибица, парче царевичен кейк и чаша кафе. Мън яде с апетит. Докато дъвчеше, си спомни, че лейтенантчето му беше заприличало на някого. Май донякъде напомняше на Бентън Тод. Да, точно така!

След като засити глада си, потегли обратно към града. Нямаше какво да прави вече в чифлика, пък и му предстоеше дело. Когато влезе в кантората, секретарката му предаде веднага да се обади у Крисчънови, защото цяла заран звънели. Реши, че Бил иска да разбере нещо повече за пожара. Трудно хвана линия, а когато най-сетне се свърза, трябваше дълго да чака, докато готвачката извика някого на телефона. Обади се Лусил. Съобщи му, че баща й е получил удар и тя вече се опасява за най-лошото. Гласът, който долиташе от притиснатата до ухото му черна фуния, беше далечен и някак чужд.

Но Крисчън не умря, или поне не веднага. Неподвижен като пън, той лежеше подпрян на високата, украсена с дърворезба табла на леглото и не се чуваше никакъв друг звук освен сухото хриптене на мъчителното му пресекливо дишане. Покритото му с петна лице бе застинало в болезнено учудване, а очите му гледаха втренчено.

Мън не можа да влезе при него. След онази нощ, когато го бе оставил насред стълбището бос и с натъпкана в панталона нощница, той така и не го видя повече.

Когато на следващата заран отиде у тях, Лусил го посрещна в антрето. Лицето й бе тебеширенобяло, а сините и очи — потъмнели и хлътнали.

— Как е той? — попита Мън.

С разпиляна върху лицето коса, тя го гледаше, сякаш лишена от дар слово.

— Как е? — повтори той.

— Беше ужасно! — промълви тя със сподавен шепот, които му се стори също тъй бездушен, хладен и чужд като гласа по телефона.

— Може ли да го видя? — настоя Мън и без да откъсва очи от нея, направи крачка към стълбището.

Тя продължи да го гледа, а дясната й ръка като че ли от само себе си се стрелна към него. Пръстите и се впиха в ръкава му и го усукаха.

— Не! Недей! — възпря го Лусил и още по-яростно се вкопчи в ръкава му. — Беше ужасно!

В крайна сметка успя да му каже, че се били скарали. Баща й я заварил в стаята му. Влязъл там, докато тя продължавала да стои, без сама да знае защо, може би просто за да го види през прозореца как потегля, и той я заварил. Не можа да се сети какво точно й беше казал, защото всичко станало много бързо, ала помнеше изражението на лицето му. Когато го видяла, изпищяла, а на него очите му сякаш изхвръкнали. Зинал като човек, който иска да извика, но от устата му звук не излязъл. „Не, не съм ти собственост! — изкрещяла тя. — Не съм ничия собственост!“