Робърт Уорън - Нощен ездач

Настойчивият звън на телефона прогони леката му дрямка. Докато се опитваше да разбере чии позивни нарежда телефонният звън, Лусил Крисчън ненадейно отпусна глава на рамото му и прошепна:

— Два дълги и три къси, това е нашият сигнал.

После седна в леглото.

— Какво ли се е случило? — учуди се Мън.

— Тихо! — смъмри го тя. — Татко вече е станал.

Неподвижни, двамата се вслушаха в долитащите от съседната стая шумове — рязкото простъргване на стол по пода, сетне стъпки и изскърцването на врата.

Впила пръсти в рамото му така, че ноктите й се забиваха в плътта, Лусил прошепна:

— Ще опитам да се добера до стаята си.

— Изчакай поне докато слезе — възпря я той.

— Телефонът е долу, точно пред стълбите, и ако е застанал с лице насам, ще ме види.

Тя стана, нахлузи кимоното и бързо пристегна широкия пояс.

— Чувам го, говори — промълви тя и пристъпи към вратата.

Мън също стана.

В същия миг се разнесоха тежките стъпки на Крисчън, който бързаше нагоре по стълбите и подвикваше:

— Пърс, Пърс!

Лусил застина насред стаята, сетне кимна към вратата и изсъска:

— Спри го! Не мога да изляза!

И като се втурна към ъгъла между вратата и прозореца, се залепи до стената в най-тъмната сянка. Докато приближаваше вратата, Мън мерна лицето й — пребледняло като платно, но не успя да различи изражението му.

— Пърс! Пърс! — извика Крисчън и заблъска по вратата.

Мън отвори.

— На телефона! — избоботи оня. — Обади се, казват, че къщата ти…

Мън го хвана за ръката и го издърпа в коридора.

— Добре! — едва успя да каже той и се втурна към телефона.

Загледан подире му, Крисчън остана на площадката, а Мън, без да откъсва на свой ред очи от него, грабна слушалката и произнесе:

— Да?

Обаждаше се един от негрите. Говореше задъхано, като че ли беше тичал и едва намираше думи от вълнение, но все пак успя да каже, че му подпалили къщата и че била вече почти изгоряла. Самият той дотърчал презглава до дома на мистър Гудуд, за да му се обади. А къщата била, кажи-речи, отишла!

Мън буквално връхлетя в стаята, грабна дрехите и ботушите си и хукна, за да пресрещне Крисчън точно на вратата. С крайчеца на окото забеляза, че Лусил продължава да се притиска до стената. Облече се на прага, препречвайки по този начин пътя на Крисчън, който се видя принуден да го изчака в коридора.

— Къщата ми гори! — извика Мън.

— Кой беше? — попита Крисчън.

— Опитаха се да ме заставят да прогоня негрите, дето работят при мен — обясни той. — Аз обаче не ги послушах и ето че ми запалиха къщата.

— Да дойда ли с теб?

— Не — отвърна Мън. — Нито ти, нито аз можем да направим нещо! Но — и той за миг вдигна очи от връзките на обущата си — само да разбера кой го е направил и тогава… — Гласът му заглъхна. Най-сетне се справи с връзките на обущата си.

— То аз да разбера, че да видиш какво става!

Крисчън го съпроводи до средата на стълбището.

— Нали ще заключиш след мен? — попита високо Мън.

Това щеше да даде възможност на Лусил да се прибере в стаята си.

— Не — завъртя глава Крисчън, — няма нужда.

Докато препускаше, Мън се проклинаше, задето сглупи и не прие предложението на Крисчън да го придружи. Така и за Лусил щеше да е по-лесно. Но знае ли човек? Представи си, че баща й решеше да отиде в стаята й, за да я предупреди, че излиза! Тогава се сети, че би могъл да го помоли да му оседлае кобилата. Това би свършило работа! От друга страна обаче Крисчън сега сигурно щеше пак да си легне и всичко щеше да е наред.

Почти се бе развиделило, когато стигна дома си. Пламъците отдавна се бяха укротили, но камарата димящи греди тук-там все още припламваше. Най-близкият до къщата кедър също бе изгорял и от него беше останал само един овъглен дънер, от който право нагоре се точеше струйка дим. В единия край на моравата стърчаха група негри, които безпомощно съзерцаваха тлеещите главни. В срещуположния край двама души държаха юздите на няколко оседлани коня, а до самото пепелище се суетяха още неколцина. От кавалеристите бяха. Натовареният да се занимае със случая лейтенант му се представи. Прентис се казвал, поясни той, и просто искал да разбере дали мистър Мън случайно не подозира някого, отправяни ли са му досега заплахи или нещо от този род. Мън отвърна, че не е бил заплашван и че по всяка вероятност пожарът е избухнал случайно. Лейтенантът обаче заяви, че едва ли е така и че това навярно е дело на нощните ездачи, защото един от негрите мярнал трима-четирима конници да профучават през моравата.