Робърт Уорън - Нощен ездач

— Я си затваряй плювалника, преди сам да си паднал в него, бе! — гръмна нечий глас в тълпата.

— Ако тогава — продължи кметът — молбата ми беше удовлетворена, близките нам околии, които пострадаха от факлите на проклетите бандити…

Крисчън стовари ръка върху рамото на Мън и прошепна в ухото му:

— Ей богу, имам чувството, че тоя зъбльо говори за мен!

— … щяха да избегнат жестоките удари, които се стовариха отгоре им. Но сега, както виждаме, спокойствието е възстановено и близките на двете храбри момчета, които пожертваха младия си живот, за да заличат позорното петно от името на своя град, ще разберат, че тяхната жертва не е била напразна. Човекът, който ни носи мир, сега стои до мен. Това е майор Потъл! Дами и господа, нему давам думата за кратка реч!

— Ти ли бе, бъчво лайняна?! — отново се разнесе нечий глас. — Я да чуем какво ще ни каже смрадливото шкембе!

Кметът яростно размаха ръце и кресна:

— Дръжте го! Дръжте го!

Двамината полицаи, които се бяха подпрели в края на перона, се опитаха да си пробият път през множеството, ала безуспешно.

— Дръжте го! — извика отново Алтън и замаха към войниците, но застанали с пушки при нозе, докато яркото слънце ги обсипваше с лъчите си, те дори не помръднаха.

Тълпата беше погълнала полицаите.

Майор Потъл стоеше най-невъзмутимо. Около него сякаш нямаше никой и той се взираше като бухал в пространството и пуфтеше задъхано с месестите си бърни. Когато врявата утихна, майорът заяви, че оценява гостоприемството на Бардствил и иска да благодари на добрите му жители. Сигурен бил, че престоят в този чудесен малък градец ще се понрави на войниците му. Изведнъж обаче се запъна насред изречението, сякаш до този момент просто бе разсъждавал на глас и едва сега мислите тежко и мудно взеха да се намърдват в съзнанието му, докато сам той продължаваше да примигва срещу някаква известна само нему точка нейде далеч над главите на множеството.

Алтън ръкомахаше умолително към някого в тълпата под него. Тя се люшна и се раздели на две, а неколцина помогнаха на сенатора Толивър да се качи на платформата. Той се ръкува с Алтън и с майора. Кметът благодари на майор Потъл и заяви, че сега очаква да чуе някои подходящи за момента бележки от един многоуважаван съгражданин, който по време на неотдавнашните размирици както винаги е взел страната на закона, на истината и на справедливостта!

— Мерзавец неден! — избухна Крисчън, без да си прави труда да шепне.

Алтън вече сочеше с ръка сенатора.

— Кой от двамата? — попита Мън.

— Който си избереш! — отвърна оня мрачно.

Докато сенаторът Толивър говореше, Мън почти не го слушаше, а вместо това сравняваше човека, изправен сега на багажната платформа, някак сгърбен, блед и с прошарена коса, с онзи, който в деня на първото събрание бе стоял на обляната от яркото слънце и окъпана с пъстроцветна украса трибуна. Когато го видя да се възкачва, Пърси Мън за първи път осъзна колко силна е омразата му към този човек и с радост откри, че яростна и неумолима, тя все още не го е напуснала. Беше нещо, на което несъмнено можеше да разчита и за което да се залови — нещо осезаемо. Беше същата онази болка, в която се вкопчваше, когато се будеше нощем, тъй както човек се вкопчва в скъп спомен, който сам по себе си не е нищо особено, но е символ на миналото, на чувствата му, на неговата истинска същност. Непокътната и неприкосновена, сега тази омраза бушуваше в него и той наистина можеше да се залови за нея.

Отначало гласът на сенатора гърмеше — плътен, надменен и приковаващ вниманието — такъв, какъвто бе през онзи августовски следобед, ала постепенно взе да губи увереност. Сенаторът се страхуваше. Поглъщайки го с поглед, Мън беше сигурен, че се страхува. Явно не го биваше вече да пронизва с очи масата от лица и тозчас да я покорява. Сега угодничеше, подмилкваше се, за да получи мимолетното й снизхождение, благодареше и навираше в очите на всички благодарността си за предоставената му отсрочка. След малко обаче започна да я подозира, стана почти враждебен и очевидно му се прищя да приключи колкото се може по-бързо, за да си отиде. А може би искаше и да ги накаже. Или още по-лошо — и на Мън му стана някак неловко, докато го слушаше, — опитваше се да се оправдае, уверявайки ги, че като пътеводна звезда винаги е следвал изконните интереси, или тези, които е смятал за такива, на своите избиратели, че ако е правил грешки, те са били резултат на неговата вярност и усърдие и че сега иска да бъде разбран и да е начисто с всички. Неопетнен на своя пост, заключи той.