Робърт Уорън - Нощен ездач

— Тази кръв от мен изтече…

Мън забрави какво искаше да каже. Гаснещият, безучастен и тъп поглед на ранения се замъгли, плъзна се покрай него и отново подири мрака на кедровия клонак.

Докато стояха наведени и го гледаха, кръвта на Бентън Тод изтичаше. Не можаха да я спрат, тя като по чудо все бликаше ли, бликаше от малкото отвърстие.

Един от мъжете сложи ръка на гърдите му. Сетне се изправи, погледна към Мън и рече:

— Отива си.

— Добре де, добре! — отвърна той някак раздразнено.

— Много ще му дойде на капитана — обади се друг.

Наобиколиха тялото и като се надвесваха един през друг, го заоглеждаха. Факлата вече тлееше. Известно време никой не проговори.

— Много ще му дойде… — потвърди някой. — И дума да няма!

Мън се отърси, сякаш се събуждаше от сън, и нареди:

— Намерете двуколка! Докарайте първата срещната, без значение чия е! И веднага тръгвайте към дома на капитана! Пътят вляво от църквата води право натам! Ние ще ви настигнем.

— Ще ни настигнете ли? — обади се някой като ехо.

— Приемам на драго сърце всеки, който пожелае да дойде с мен — рече Мън. — Но трябва да знаете, че не ви насилвам. Ще дойдат само доброволци!

— Ще ги преследваш ли?

— Не, ще ги пресрещна! — заяви той. — Можем да им пресечем пътя, преди да са се прибрали в града.

Последва мълчание, сетне някой се обади:

— Дявол го взел! Не се съгласи да ги сгащим на пътя, където беше най-удобно, а сега, когато вече е безсмислено, искаш да се биеш с тях!

— Ще тръгнат само онези, които желаят! — отсече Мън.

— Не мога да те разбера и туйто! — възкликна оня.

— И то още сега! — додаде Мън.

— Добре де, идвам! — промърмори човекът примирено.

Точно преди разсъмване Мън и още седмина лежаха зад един порутен каменен зид на по-малко от миля от града и вече държаха на мушка приближаващия се по пътя отряд. Отпуснати на седлата, ония яздеха бавно, смееха се и се занасяха помежду си. При първия залп ездачите, някъде около трийсетина, смушкаха конете и отпрашиха надолу към града, а насред пътя останаха да лежат два трупа. По-късно, когато страхът им попремина, върнаха се и прибраха телата на другарите си. Бяха ранени още трима, но не толкова сериозно, че да не могат да се държат на седлата.

Другите, дето бяха лежали заедно с него зад зида, вече си бяха отишли и Мън тръгна да догони групичката, която съпровождаше двуколката с трупа на Бентън Тод. Настигна ги на неколкостотин ярда от дома му. Оплакаха му се, че едва намерили двуколка и попитаха как е минало.

— Поотъркахме се малко — сви рамене той.

— Убити има ли? — полюбопитства Алън.

— Да — отвърна Мън разсеяно, яздейки успоредно на двуколката, загледан как голият крак, щръкнал от подпряния на седалката загърнат в одеяло вързоп, се поклаща в такт с подрусването на каручката.

Когато стигнаха портата, Мън заяви, че ще влезе пръв. Мъжете облекчено се спогледаха, но не обелиха дума. Мън дръпна въженцето на мандалото, портата зейна и той подкара изтощената си кобила по стръмнината към къщата. От най-ниските облаци над гората зад нея се процеждаше тъмнооранжева светлина.

Мън се облегна на касата на вратата и похлопа. Кобилата стоеше насред двора с разкрачени предни крака и клюмнала глава. Той я погледна и се ослуша в очакване да чуе стъпки отвътре. Дрехите тежаха на плещите му като олово.

Облечен с костюм, капитан Тод застана на прага и го изгледа.

— Бентън… — успя да промълви Мън и понечи да продължи: — Бентън е…

— Той не живее тук — рече капитанът. — От няколко седмици вече не живее тук и не мога да ви кажа къде е…

Погледът му се плъзна покрай Мън. После бавно обърна очи към лицето му, взря се в него и едва забележимо поклати глава. Мън с усилие се извърна и видя приближаващата двуколка и съпровождащите я конници. Те рязко се открояваха в светлината на зараждащия се ден, която бързо обгръщаше пасищата и нивята и възвръщаше познатия облик на всичко наоколо.

Войската дойде със специален влак, който пристигна на гарата в Бардсвил късно следобед. Цели два часа преди това тълпата се трупаше, изпълваше чакалните или се шляеше по пероните. Макар да бе краят на януари, времето бе необикновено меко и мнозина бяха без връхна дреха. Онези, които все пак се бяха навлекли, ходеха разкопчани или замятаха пешове, напъхали ръце в джобовете на панталоните си. Слънцето приличаше, релсите лъщяха като изтъркано до блясък сребро и се отразяваха в крилете на белите гълъби, които кръжаха насам-натам из чистото синьо небе или кацаха по чакъла край перона и кълвяха с достолепно благоволение подхвърлените им пуканки. Когато играещите край линията деца притичваха току до тях, те се правеха, че не ги забелязват и не отлитаха, а само равнодушно поглеждаха натрапниците.