Робърт Уорън - Нощен ездач

Първо забеляза приближаващия влак едно дете — шест-седемгодишно момченце. То застана между релсите с изопната на север ръка и се разкрещя: „Войниците! Войниците! Войниците!“; а една жена го дръпна на перона и му обърса два шамара. Беше бледа, съсухрена и бедно облечена женица. Когато синът й престана да крещи и вече само подсмърчаше, тя погледна към най-близкостоящите и се заоправдава: „Щукне ли му нещо, не мирясва скоро. Сякаш колкото повече…“, ала не се доизказа, защото никой не я слушаше. Всички напрягаха очи, за да видят влака. Другите деца се бяха скупчили досами линията и също се взираха на север, където облачето черен пушек, появило се на завоя, сякаш изобщо не помръдваше, и когато най-сетне се разнесе все още далечната свирка на влака, неохотно се шмугнаха сред посрещаните на перона.

С рев и громолене по лъщящите стоманени релси, изхвърлящ струи дим, досущ свистящи храчки, разтърсвайки перона с вихреното си туловище и вдигайки гълъбите в обезумяло разбунено ято, локомотивът най-сетне се появи, повлякъл подире си вагоните, а от тях, залепили нос в стъклата на прозорците, навън се взираха любопитните лица, които изглеждаха съвсем еднакви под широкополите кафяви шапки. Влакът спря. Някак предпазливо, с приковани в тълпата очи, от него слезе кондукторът. След малко като че ли се поокопити, стъпи здраво с широко разкрачените си нозе върху чакъла и заоглежда посрещачите. Никой не отвърна на погледа му. Всички бяха вперили очи в един едър червендалест мъж в униформа, който обаче тъй и не ги забелязваше, докато слизаше по стълбичката, сякаш това усилие изискваше безкрайна предпазливост и трябваше да напрегне всичките си сили, за да изтърколи навън огромното си шкембе, около което жълтеникавият плат още малко и щеше да се пръсне. В мига, когато кракът му докосна ситните камъчета и той недружелюбно примига срещу хората, малкият духов оркестър в края на перона поде началните звуци на „Звездно знаме“. Като премигна отново, здравенякът отдаде чест, а слизащият след него по-млад мъж се поспря за миг на последното стъпало и изкозирува.

Когато отгърмя и последният акорд, някакъв човек се отдели от множеството и се втурна към военния с протегната за поздрав ръка и лице, разцъфтяло в усмивка, излагаща на показ внушителното количество злато по огромните му зъби.

— Майор Потъл? — попита той високо.

— Да, сър — кимна здравенякът.

— Аз съм кметът — обясни оня, — кметът Алтън, за да бъдем точни, и ви приветствам с добре дошли.

Двамата се ръкуваха и като се приведе поверително и угоднически към огромния червендалест мъжага, кметът развълнувано зашептя нещо в ухото му, ала толкова тихо, че колкото и да напрягаха слух, най-близкостоящите не можаха и дума да разберат. Майорът като че ли изобщо не го слушаше. Вперил невиждащ поглед право пред себе си, той сякаш се бе вглъбил в някакъв свой вътрешен свят и току примигваше лениво със светлосините си жабешки очи.

Войниците слязоха от вагоните и се строиха с лице към площадката в южния край на перона. Пехотинците наброяваха две роти. Товарните вагони с конете бяха отбити в един страничен коловоз и кавалеристите започнаха да ги извеждат. През всичкото това време оркестърът не преставаше да свири. Влакът потегли, а продължаващите пътя си войници се надвесиха през прозорците и замахаха с ръце. Отиваха в Морганстаун. На другия ден една пехотна рота и един кавалерийски ескадрон от слязлата в Бардсвил войска щяха да се отправят към отстоящия на единайсет мили Френч Спрингс, до който нямаше прокарана линия.

Пипнал за лакътя майор Потъл, кметът Алтън го побутваше към товарната площадка в южния край на перона, а оня, подчинявайки се сякаш на нечия воля свише, безропотно и едва ли не като сомнамбул подрусваше масивното си туловище.

Някак твърде чевръсто, от което чак костите му припукаха, кметът се покатери на платформата и се пресегна, за да помогне на майор Потъл. Без да му обръща внимание, оня се вкопчи с две ръце в ръба, бухна крак върху издаденото стъпало и с почервенял врат и изблещени от усилието светлосини очи се изтърколи отгоре й. После се изправи, пухтейки като астматик, и застана до кмета, който на часа вдигна ръце, за да спре музиката и отвори уста.

— Приятели мои и съграждани — подхвана той. — Днес с радост мога да ви съобщя, че нашата разбунена доскоро общност е отново спокойна. Ако — и казвам това не само с мъка, но и с гордост — молбата ми за военна помощ бе удовлетворена още в онова печално и съдбоносно утро, когато осъмнахме, за да видим разрушена собствеността и унищожени капиталовложенията на големите компании, които повече от всеки друг допринасят за щастието и процъфтяването на нашето благоденстващо общество — та, ако тогава се бяха вслушали в мнението ми и ако…