Робърт Уорън - Нощен ездач

Не чу първия изстрел.

— Стрелят! — изкрещя Симънс.

— Не чух.

— Аз също, бога ми! — продължи да крещи оня. — Усетих само как куршумът свирна край мен.

И в същия миг Мън чу изстрел. Някой близо до него веднага гръмна в отговор.

— Няма смисъл! — извика Симънс. — Нашите шестаци са вятър работа, а ония имат пушки!

На Мън му се стори, че край главата му свирва куршум, ала не беше сигурен. Чу само пукота на револверите.

— Трябваше да ги причакаме! — дереше се Симънс.

Едва-едва забелязваше църквата и поради това му се стори ужасно далеч. В светлината на утрото пътят, полетата и оградите се очертаха толкова ясно, сякаш бяха изникнали от земята.

— Да знаеш, Мън, убият ли ме тия мръсници, ще те обеся! — изрева Симънс.

Църквицата — бяло петно на фона на тъмната дървесна маса, бавно пъплеше насреща им. Зад гърба му револверите пукаха глухо и някак нелепо. Копитата оглушително барабаняха по чакълестата настилка. Изведнъж с изненада откри, че са се изравнили с църквата. Ето ги и разклоненията към брода и към гората, с нейния непрогледен мрак!

Отминаха я и той слепешката свърна в близката пътека, надявайки се, че кобилата ще издържи. След малко нагазиха плитчината при брода и плисналата под коня вода го измокри до кръста.

Не усещаше нищо. Десетина ярда след брода се спря под прикритието на дърветата и извика:

— По-бързо! По-бързо! — но собственият му глас му се стори чужд. Колко спокоен беше, въпреки очакванията му! По-бързо! Слизайте! Симънс, Алън, Снайдър, отведете конете настрана и ако ония тръгнат да минават брода, стреляйте! — Погледна натам. Водата леко проблясваше. Усети между коленете си бурно издуващите се конски хълбоци. После изръмжа: — Няма да минат! Страх ги е! Нито ще приближат, нито ще минат отсам!

Скочи от седлото и леко се олюля.

Ония наистина не приближиха брода. Мън не откъсваше очи от него. Откъм пътя двукратно изтрещя нестроен залп. Чу как някои от куршумите пропищяха в короните на кедрите.

— Не отговаряйте! — заповяда той. — Ще стреляте само ако се опитат да минат брода!

Подир малко, когато се убеди, че преследвачите им си бяха отишли, чу нечий твърд глас да се обажда:

— Ранен съм.

— Какво? — сепна се Мън. — Къде си?

Не позна чий беше гласът, произнесъл глухо и вяло: „Ранен съм.“

— Тук — отвърна оня. — Ей ме.

Мън колебливо пристъпи в мрака под дърветата.

Затрептя пламъче, сетне второ. Някой коленичи с горяща клечка в ръка до лежащата на земята безформена купчина. И тогава го видя! Клечките бързо угаснаха.

Приближи се до мястото, където бе зърнал последното пламъче. Другите също драснаха клечки кибрит и се надвесиха над падналия. Скоро някой успя да стъкми факла.

Мън видя, че на земята лежи Бентън Тод.

— Къде е ранен? — попита той.

— В бедрото — рече един и като измъкна сгъваем нож, се опита да среже прогизналия от кръв крачол.

Друг се захвана с ботуша му, мърморейки ядно:

— Ех, да му се не види макар, не може ли да светнете по-отблизо?

Но човекът с факлата явно не го чу, защото продължаваше да стои превит одве и да се взира в лицето на Бентън Тод.

— Не ме заболя — промълви Бентън унило. Мън и този път не позна гласа му. — Не очаквах обаче да кърви чак толкова!

— Не се тревожи, момче, само не се тревожи! — започна да го успокоява мъжът, заел се с панталона му. — Ще го извадим! Ей сегинка ще те оправим! Ей сегинка!

Бентън Тод като че ли изобщо не обръщаше внимание на хората около себе си. Беше зареял поглед нейде високо, отвъд клонака на кедрите, над скупчилите се в кръга мъждива светлина лица, чийто център беше факлата, а в очите му мътно се отразяваше пламъкът.

— Дайте ми нож, не мога да го изхлузя! — раздразнено извика човекът, който се занимаваше с ботуша му. — Спекъл се е и не мога да го мръдна!

Някой го отблъсна и започна да реже кожата. Оня вдигна оплесканите си с кръв и мръсотия ръце на пламъка на факлата и ги огледа недоверчиво и загрижено, като че ли и те бяха пострадали.

— Опитайте се да я спрете — прошепна Бентън Тод с отпаднал глас, без дори да ги погледне.

Някой тутакси пристегна с колан раненото, вече оголено бедро. Кръвта струеше от малката дупчица и черна и искряща, се стичаше по белезникавата плът. Стегнаха колкото се може повече колана, наложиха отгоре носни кърпи, а също и отдолу, там, където куршумът беше пробил. Двамина бяха смъкнали ризите си и ги късаха на ивици. Носните кърпи веднага се напоиха с кръв.

— Бент! Бент! — извика Мън, като се надвеси над него. — Хей, Бент, чуй сега…