Робърт Уорън - Нощен ездач

Част от тях, изглежда, влязоха в някаква сграда. Никой не обърна внимание на лежащия на паважа човек.

— Мистър Симънс, идете и вижте какво става! — разпореди се Мън и кимна към възвишението на Главната.

— Да, сър отвърна оня, но преди да се метне на коня, иззад ъгъла взеха да прииждат и други. Търчаха право към първите и се присъединяваха към тях. Сетне се появиха още и прибраха лежащото на улицата тяло. Един конник ръкомахаше към тълпата. Симънс вече го наближаваше.

В Главната нахлу нова група, още по-внушителна от предишната, и пое по възвишението към пресечката с „Джефърсън“. Препускайки обратно, Симънс мина покрай тях. Зад настъпващата колона небето сияеше в пламъци.

Симънс спря до Мън и задъхан съобщи:

— Някои се опитали да нахълтат в кръчмата на Касиди. Командирът с още един се помъчили да ги спрат, но ония го пречукали. Него видяхме да лежи на улицата.

После се притекли и останалите и ги озаптили. Господи, докторът довтаса веднага и сега бълва огън и жупел…

— Докторът ли? — учуди се Мън.

— Да, докторът, ей онзи там, на коня! И да знаете само какви им ги тресе и с какви имена ги нарича!

Пърси Мън погледна към подножието на хълма. Сега челото на колоната беше много близо, мъжете се поклащаха по четирима в редица, като от време на време се смееха и крещяха. В същия миг се разнесоха няколко хаотични изстрела.

— Доктор Макдоналд не заръча ли да ми предадеш нещо? — попита Мън.

— Аха — кимна оня, без да отделя очи от приближаващата колона. — Каза, пипнете ли някой да се мъчи да нахълта в кръчма или нещо подобно, да го задържате, без значение наш ли е или не. А наложи ли се, дори да го претрепете от бой. И в краката му да стреляте!

— Така ли? — изуми се Мън.

— Да — отвърна оня. — Изпрати да предупредят и мистър Силс, и мистър Мърдок.

— Благодаря — каза Мън и добави: — А сега се върни в строя, Симънс.

— Прощавайте — смотолеви оня и поведе коня си към строя.

Колоната излизаше иззад ъгъла и първите бяха на по-малко и от лакът от кобилата на Мън. Смееха се и крещяха. Някой изпразни двуцевката си във въздуха. Двата изстрела отекнаха толкова бързо един след друг, че почти се сляха.

Пърси Мън се загледа в пламъците над покривите.

— Бога ми! — извиси се нечий глас. — Бога ми, успяхме!

Някъде наблизо отекна още един изстрел. Стъклото на витрината зад колоната се пръсна на парчета.

— Успяхме. — Ревна друг.

Мъжете се точеха покрай него, като продължаваха да крещят и да се смеят. Маските им, кажи-речи, до една се бяха изхлузили, а някои вече и сами ги бяха свалили. Мън погледна часовника си. Още половин час, рече си той. Не, четирийсет и пет минути.

Яздейки успоредно на колоната, насреща му се зададоха трима конници и още преди да наближат ъгъла, разпозна в единия доктор Макдоналд. Беше без маска, усмихваше се, а между конските му зъби стърчеше лула.

— Здрасти! — поздрави той най-обичайно, без да вади лулата от устата си.

— Чух, че сте имали неприятности.

— Да кимна докторът, — но и аз не им останах длъжен. — Сетне навъсено изгледа Мън и продължи: — Я не го вземай толкова навътре! Когато човек се бие, изобщо не го е еня дали прикладът на пушката му е инкрустиран с бисери, или е с монограм!

— И жалко — отбеляза Мън благоразумно.

— Синко, никога досега господ бог наш не е успявал да сбере хиляда души на едно място, без помежду им да се окажат и неколцина мръсници — той се ухили и го погледна изкосо. — Та дори и за опожаряването на тютюневи складове, което пък би накарало небесния хор да надуе гайдата. Но… — той за миг се поколеба и проследи с одобрителен поглед войнството си, — ха още някой се е опитал да ми погоди същият номер и да влезе в кръчма, горко му! Кълна ти се, че когато другата сряда ударим Морганстаун, няма да е така!

— Е, тъй или иначе имахме късмет — рече Мън и добави: — Поне засега!

— Да, момчето ми, и то голям! — кимна докторът. — При това и не се разчу!

Пърси Мън съзерцаваше пламъците, които сега се издигаха право нагоре.

— Добре че вятърът утихна, та и града не опожарихме — промърмори той.

— По едно време ми се струваше, че ще се наложи да развържем момчетата от пожарната — подсмихна се докторът. — И то след като ги бяхме спипали без много-много дандании, а и самите те се бяха примирили с положението. — Той погледна часовника си и тъй като се задаваше и последната дружина, разпореди с вече по-рязък глас. Давам им най-много половин час! След петнайсет минути идва ред на мойте хора. Изтегляме се и подхващаме „Джефърсън“ от долния край. А когато вие нахлуете в северната част на града, Силс вече ще е настъпил откъм юг.