Робърт Уорън - Нощен ездач

След пристигането си в Бардсвил войниците се разположиха на лагер в малкия парк срещу гарата и Мън ден след ден ги виждаше. Срещаше ги и вечер, когато обикаляха околните пътища, поклащайки се мълчаливо в седлата си. Пазеха града, а хората им бяха благодарни и се стичаха да ги гледат, било когато правеха обхода си, било докато се излежаваха на тревата в моменти на отдих. Войниците се навъртаха най-често край дрогериите, игралните салони и кръчмите и леко пийнали, се шегуваха помежду си. Някои от зяпачите се присламчваха към тях и също вземаха участие в шегите им. Малцина бяха онези, които ги наблюдаваха дръзко и мълчаливо. Привечер човек можеше да ги види и на разходка, повели със себе си някое момиче. Командирите им ходеха на вечеря в големите тухлени къщи, където живееха управителите на складовете и най-преуспелите посредници, сред които бяха собственикът на Търговската банка Гей, кметът Алтън и съдията Хауи. Градът прие войниците и те се приобщиха към неговия живот почти без да променят обичайния му ход. Пазеха града. Спасяваха го. Конните патрули обикаляха нагоре-надолу, или пък се спираха нейде край пътя. Денем работниците разчистваха пепелищата и копаеха основи. За новите складове.

В слънчевите следобеди хората се спираха на отсрещната страна на тротоара край пожарището, облягаха се на предпазния парапет и зяпаха облечените в работни комбинезони работници със сухи, керемидени, постали, загрубели лица и дълги мустаци. От време на време там се спираше и някой конник с ботуши и черен сюртук, погледът му се плъзваше по купищата тухли и смет, по суетящите се строители и войниците, сетне подръпваше юздите и бавно се отдалечаваше. Ала другите, било сами или на групички, продължаваха да стоят облегнати на парапета и да зяпат. Случваше се някой и да подвикне на часовия: „Ей, войниче, какво дириш тук?“. Или: „Войниче, я вземи и се върни при майка си, че може и да те загуби!“. „Я се пръждосвайте! Спирането тук е забранено!“ — крясваше оня, речеше ли някой от зяпачите да се промъкне под парапета.

И намусени, хората постепенно се разотиваха.

Мън виждаше войниците и в лагера им. Понякога, когато му се наложеше да отиде до гарата, поспираше и ги наблюдаваше как се суетят из малкия парк. Веднъж, докато ги гледаше, се сети как много отдавна, когато беше на десетина-дванайсет години, бивакуваше с момчетата. Едното от тях. Бил Крисчън — и той се сети за момиченцето, тогава още бебе, което отначало не бе успял да си спомни — Лусил Крисчън, същата Лусил Крисчън, която с пръст на устните му беше прошепвала в мрака: „Тихо! Тихо!“, и която сега беше там, в онази къща, където от другата стая се разнасяха хрипове, — та малкият Бил Крисчън имаше палатка и всички спяха в нея. Отсреща в парка войниците се смееха и бъбреха между своите палатки.

Случваше се да ги срещне и по улиците и тогава, опитвайки се сякаш да изтръгне някаква тайна, с любопитство се вглеждаше в лицата им така, както се бе вглеждал в лицата на онези, които идваха в кантората му с тревогите си, както се бе вглеждал и в лицето на жената на Бънк Тривелиън, когато за първи път дойде при него. Вглеждаше се, ала те нищо не му говореха. Един ден срещна на улицата лейтенантчето, което командваше конния патрул онази нощ, когато изгоря домът му. То също го позна и дружески му кимна. Веднъж му се случи да мине и по „Фрънт Стрийт“, където доскоро се издигаха складовете. Видя обгорените руини, работниците, часовите и хората, които висяха по парапетите. В нощта на нападението, когато екна първият взрив и изпълненият, натежал от грохота въздух се люшна във вихър, той бе изпитал облекчение и сигурност. Но само тогава… Сега, на светлината на ясния подиробед, наблюдаваше размахващите кирки работници и равнодушната охрана.

— Складовете още нищо не означават! — изсмя се доктор Макдоналд. — Да не би случайно ние да нямаме нужда от тях!? Нима не искаме тютюнът ни да се купува. Важно е какво има вътре! — Тук той направи кратка пауза и добави: — И колко плащат за него! Не разбирам защо толкова сте се разтревожили за тия складове. Всъщност разбирам — защото сте слепи като прилепи!

— Не аз, другите се тревожат! — възрази Мън. — И то е повече от очевидно.

— Сега най-важното е да не напуснат не само едното, но и другото сдружение! Организирайте срещи, събирайте ги, ангажирайте ги с нещо, накарайте ги да мислят за него, помогнете им! Да, сега по-важно от това няма. Постарайте се…

— Вече не разполагаме с никакви средства, за да им отпуснем заем — прекъсна го Мън мрачно. — Все още нямаме цени, покрай войската компаниите са се надули, а на хората пари им трябват!