Робърт Уорън - Нощен ездач

— При това доста беше изчакал. Още пет минути и щяха да ме спипат! — обясняваше в туй време Макдоналд.

— Да — кимна Мън.

— Че сбърка, сбърка… — продължи докторът.

— Дано само не си загуби службицата! И всичко това заради едното нищо, да му се не види и кретенът макар!

— Кретени колкото щеш — прекъсна го Мън. Да вземем теб например. Ти да ни би да не си кретен? Какво очакваш да спечелиш? Да се криеш, за да откачиш затвора, това ли?

— Или въжето, ако остане на ония мръсници! — врътна глава докторът.

— Всички, или поне повечето от нас, са глупаци — промърмори Мън.

— И глупаци да са, хората пак се различават, защото са замесени от различно тесто! — възрази Макдоналд.

— Ти не можеш да разбереш Смълин, аз пък не мога да разбера теб!

— Я се успокой, то аз, дето се опитвам от години, не съм успял, че ти ли? — отвърна добродушно докторът и се изтегна удобно назад, като прибута възглавницата под гърба си.

— Понякога и аз не мога да разбера себе си — въздъхна Мън.

Доктор Макдоналд изпусна лека струйка дим през ноздрите си. Вдигна очи към схлупения таван, после, сякаш се бе сетил за нещо, погледът му обходи стаята, задържа се върху яркия пламък на лампата, плъзна се по тоалетката, а за миг и по лицето на Мън.

— Човек не може да избяга от себе си — заключи той и се прозина.

Известно време мълчаха. След малко докторът свали нозе от леглото и се надигна. Каза, че трябвало да навести един от пациентите си и щял да се върне призори. Както седеше, нахлузи ботушите, после стана, отиде до тоалетката и се погледна в огледалото. Прекара гребен през гъстата си черна коса, прозя се, протегна ръце тъй, че почти опряха ниския таван, докато сам той като че ли изведнъж изпълни стаята, а сянката му на стената заприлича на огромна тромава птица. Сетне се сбогува и излезе.

Мън остана у Камбълови. Изобщо не усети кога се върна докторът, а на заранта се облече колкото се може по-безшумно, за да не го събуди. Легнал на една страна, оня лекичко похъркваше, заровил продълговатата си ръбеста глава във възглавницата и стиснал с огромното си ръчище крака на леглото, сякаш в своята скрита същина, когато случайното размекване и спокойствие изчезнеха, сънят означаваше не покой, а проява на воля и характер.

Мън успя да се измъкне, без да го събуди. Не го видя до нощта, когато войниците отново го потърсиха у Болови.

Спешените кавалеристи се опитаха да обградят къщата и безшумно да стегнат обръча, но кучетата ги надушиха. Залаяха бясно, втурнаха се и гората забуча от далечния им глух вой, който отекваше като ехо в пещера. — Не ще да е на добро — отбеляза Макдоналд и спокойно, ала готов всеки миг да скочи, се приведе напред на стола и събра нозе.

Мън премълча. Ослушваше се. Едно от кучетата се въртеше в кръг, като рязко се стрелваше ту напред ту назад.

— По дяволите! — изруга доктор Макдоналд. — Не оставят човека на мира и туйто! Та от три седмици едва за втори път съм си у дома!

Вратата на другата стая безшумно се отвори и на прага се появи Корделия. Стоеше неподвижно, с ръка все още на дръжката и мълчеше. Насядали около лампата, зад нея се виждаха и останалите, които напрягаха слух за да доловят нещо.

— Може и да не са те — промърмори Мън, но лаят приближаваше, долитайки вече от всички страни.

— Дявол го взел! — процеди докторът и рязко се изправи.

Сега кучетата се връщаха към къщата и се деряха като обезумели.

На вратата зад Корделия се появи и професорът.

— Ела — повика докторът жена си, а тя се приближи и сложи ръка в неговата.

— Спокойно! — прошепна й той.

Кучетата лаеха още по-близо.

— Ако е за мен, вече не мога да се измъкна забеляза Макдоналд. — Къщата е обкръжена.

С изключение на Корделия, която не откъсваше очи от лицето му, останалите мълком се спогледаха.

— Ще опитам да се скрия на тавана — рече той.

Професорът и Порция тръгнаха към вратата.

— Не, седнете си отново на местата! — заповяда докторът, но те продължаваха да стоят, вперили очи в него. — Седнете, както си бяхте! Говорете, правете нещо, а аз ще се кача на тавана и ще издърпам стълбата след себе си — и като отстрани спокойно ръката на Корделия, обърна се и с три скока се озова до вратата.

— А къде е Изабела? — възкликна внезапно Порция.

Останалите мълчаливо се спогледаха.

— Ще отида да я извикам — каза тя и се отправи към вратата.

— Седни си на мястото! — проехтя гласът на професора. — Вече няма време. Прави каквото той ти каза! — Сложи ръка на рамото на Корделия, но почти веднага я дръпна. — Хайде, седни ей там! — повтори той и малко непохватно, поради бинтовете, взе да подръпва брадата си.