Кандис Бушнел - Сексът и градът

Всеки ден го принуждавах да ходи на фитнес. Висях на главата му и го карах да вдига двукилограмови щанги — друго не можеше. Наддаде пет килограма, но после пак ги стопи. Веднъж отидохме на вечеря в апартамента на родителите му на Пето авеню. Готвачът правеше агнешки котлети. Дъдли заяви, че не яде месо, развика се на техните, че не се съобразявали с хранителните му навици, и накара готвача да отиде до магазина за кафяв ориз и броколи. Вечерята закъсня с два часа, а той само разрови храната си. Бях ужасена. После баща му ми каза: „Ела пак на вечеря, когато пожелаеш, но без Дъдли.“

Трябваше още тогава да го зарежа, но наближаваше Коледа. На Бъдни вечер Дъдли ми направи официално предложение за брак с осемкаратов пръстен пред цялото ми семейство. В него имаше нещо гадно. В типичния си маниер беше пъхнал пръстена в шоколадов бонбон, а после ми подаде кутията.

„Това е коледният ти подарък — каза. — Започни го веднага.“

„Сега не ми се яде шоколад“, отвърнах и му хвърлих гаден поглед, който обикновено му затваря устата.

„Напротив, яде ти се“, заяви Дъдли с леко заплашителен тон и аз започнах да ям. Близките ми ме гледаха ужасени. Можеше да си нащърбя някой зъб или, по-лошо, да се задавя. Но все пак приех.

Не знам дали някога си се сгодявала за неподходящ човек, но кажеш ли „да“, сякаш се качваш на товарен влак, който не може да спре. Последва низ от приеми на Парк авеню, вечери в „Мортимър“ и „Билбукей“. Бегли познати, които бяха чули за пръстена, настояваха да го видят. „Дъдли е страхотен“, повтаряха всички.

„Да“, отвръщах аз. А сърцето ми се свиваше.

Настъпи денят, в който трябваше да се преместя в току-що закупения и идеално обзаведен шестстаен апартамент на Източна 72-а улица. Кашоните бяха готови, носачите пристигнаха, а аз се обадих на Дъдли.

„Не мога“, казах.

„Какво не можеш?“, попита.

Затворих.

Той ми звънна. После дойде. Тръгна си. Обадиха се и приятелите му. Излязох и се напих. Префърцунените приятели на Дъдли наточиха ножовете си. Пуснаха слухове за мен: че са ме видели в чужда къща в четири часа сутринта само по каубойски ботуши. Направила съм била „свирка“ на някакъв тип в клуб. Опитвала съм се да заложа годежния пръстен. Била съм използвачка. Скроила съм била номер на Дъдли.

Няма елегантен изход от такава ситуация. Преместих се в миниатюрно ателие в мръсен нисък блок на Йорк авеню, който ми беше по джоба, и се съсредоточих върху кариерата си. На Дъдли не му провървя. Поради криза на пазара на недвижими имоти не успя да продаде апартамента. По моя вина. Напусна Ню Йорк. Замина за Лондон. Пак по моя вина. Макар да чух слухове, че си прекарвал добре там. Ходел с грозноватата дъщеря на някакъв херцог.

Всички забравиха, че трите години след раздялата ни за мен бяха ад. Същински ад! Макар да нямах пари и да трябваше да ям хотдог на улицата, и през половината време да ми идваше да се самоубия — веднъж дори се обадих на горещата линия за самоубийци, но ми пуснаха съобщение за купон, — аз се заклех, че никога повече няма да изпадам в такова положение. Няма да взема и цент от мъж! Ужасно е да нараниш някого така.

— Наистина ли смяташ, че е било заради външния му вид? — попита Кари.

— Мислех си за това. Забравих да спомена, че щом се качих в колата при него, заспивах. Не можех да си държа очите отворени. Истината е, че ме отегчаваше.

Може би заради шампанското Бъни се засмя малко несигурно.

— Не е ли ужасно! — рече.

Кари замина за Аспен с частен самолет. Беше с бялото палто от норка, къса рокля и модни бели кожени ботуши. Стори й се подходящо облекло за частен самолет, но не беше. Спътниците й — собствениците на самолета, носеха джинси, пуловери с красива бродерия и стабилни ботуши за сняг. Кари страдаше от силен махмурлук. Когато самолетът кацна в Линкълн, Небраска, за да презареди, наложи се пилотът да й помогне да слезе по стълбите. Беше малко топло, тя се разхождаше с голямото си кожено палто и очилата, пушеше и гледаше безкрайните равни, жълтеникави поля.

Тузаря я чакаше на летището в Аспен. Седеше отвън, твърде изрядно облечен — с кафяво палто и шапка от замша, и пушеше пура. Прекоси пистата и първото, което каза, беше:

— Самолетът закъсня. Замръзнах.

— Защо не изчака вътре? — попита Кари. Прекосиха миниатюрното градче, което приличаше на детска играчка, поставена с любов под елхата от някое дете. Тя притисна очите си с палци и въздъхна.

— Ще си почина — заяви. — Ще водя здравословен начин на живот. Ще готвя.