Милена Фучеджиева - Сексът и комунизмът

1977 г., София,- улица „Г. С. Раковски"

Индийската пола на Лола се развяваше свободно около дългите й крака и нежното докосване от плата я караше да забрави всичко лошо, случило се във Френската. При всяка стъпка гърдите й раздвижваха тънката блуза, тя обичаше да ходи без сутиен, доставяше й удоволствие да всява смут сред тъпаците по улицата.

Имаше най-красивите гърди в София, ако не и в България, и в Източна Европа, дори в целия свят. Косата й беше вълна, спряла на дупето й - твърде високо за преодоляване. Гледаше студено и ранимо със сиво-сините си очи, ходеше изправена, но винаги недостатъчно отнесена, за да не знае какво се случва на улицата. На врата й висяха талисмани, беше обута понякога в черно сабо или в сандали танк, през зимата - с ботуши поне до коляното, през лятото - с еспадрили. Беше на 15 години, когато усети властта си над мъжете, без да има нужда от каквито и да било обяснения от тяхна страна. Когато я заговореха, никой не я гледаше в очите.

Не знаеше какво е секссимвол, но имаше представа какво е „Плейбой“. Един ден беше намерила ключето на заключеното чекмедже на бюрото на баща си, в което откри един стар брой на списанието. Лола знаеше, че „Плейбой“ беше забранен като порнография, но нямаше идея, че списанието е основано само девет години преди тя да се роди в комунистическа България, през 1953 г., когато Уинстън Чърчил получава Нобелова награда за литература, Сталин умира, а в България тютюневите работници обявяват стачка, която е потушена с кръв и в която загиват девет души. Лола беше родена девет години по-късно и нямаше идея, че такова нещо някога се е случвало в България. Животът в центъра на София изглеждаше напълно спокоен.

Живееше в среда, изтъкана от слухове и страх от слуховете. За секса официално не се говореше нищо никъде, все едно че никой не го правеше. Лола и съученичките й си говореха с недомлъвки, така както се говореше и вкъщи. Изглежда, че имаше строги граници и всичко, извън обозначеното като позволено от Партията, беше наказуемо и квалифицирано като порок, порнография, извратеност, девиация. Порнографията съществуваше само в несправедливия Западен свят, в който жените бяха третирани като стока, както и в частните колекции на партийните лидери, които събираха порнографски списания, за да изучават слабостите на империалистическия враг. Така беше чувала от родителите си. Но това не й пречеше да върви по „Раковска“ и да мисли за секс с новото си гадже. Сексът също беше нещо ново, непознато и вълнуващо.

През лятото се беше запознала със сина на държавния глава на Монголия, Юмжагийн Цеденбал, който носеше типичното монголско име Слава Цеденбал. Влюбеният в Лола Слава Цеденбал киснеше в барчето на станцията, където Лола летуваше, с надеждата, че някой ден тя ще се съгласи да я заведе на дискотека в станцията на ЦК на „Златни пясъци“. Беше грозен монголец с очила с огромен диоптър, шофьорът му винаги чакаше в паркираната пред станцията чайка, и Лола не му обръщаше абсолютно никакво внимание. Легендата разказваше, че монголският държавен глава имал огромна колекция от порнография. Според Лола, това си личеше от начина, по който младият Цеденбал я гледаше. Да, тя беше различна, и не, нямаше намерение да става монголска принцеса.

По времето на комунизма жените бяха уважавани другарки и Лола бързо разбра, че никога няма да отговаря на описанието за другарка. Самочувствието й на нещо по-близо до врага, отколкото до другарката, както и властта на гърдите й над мъжете, се изгради благодарение на това, което й се случваше ежедневно по улицата. Софийските тротоари бяха в идеално състояние, но когато тя излезеше на улицата, мъжете започваха да се спъват в обсесивното си желание да я имат.

Беше й странно, че в Америка известните киноактьори бяха звезди, а в България бяха народни артисти. Извън звездите на небето, българските звезди бяха червени като руските, а най-много бяха на гробищата, украсяващи върховете на малки, червени дървени пирамидки. Под тях почиваше другар или другарка. Вървейки по „Раковска“, Лола се чувстваше като звезда от другия, забранения свят, не като народна актриса. Тя беше парче червено бонфиле от добро семейство, разхождащо се по определен градски маршрут, който не излизаше от центъра на София. Всеки, който я беше срещал през лятото на 1977 г., беше я пожелал не като другарка, а като това, което феминистките на Запад в същия момент наричаха „парче месо“. Майка й й беше казала какво е да си феминистка - жена, която ходи без сутиен и няма нищо против да има лек мустак. Лола доволно си беше помислила, че е половин феминистка заради сутиена. Беше и предупредена да не бъде парче месо.