Кандис Бушнел - Сексът и градът

Имаше предвид обявата за брака на Кло — на 36 г., все още славеща се с класическа красота, и грозноват мъж на име Джейсън Джингълс, сключен на островите Галапагос.

— Ами той е богат, умен и готин — каза Кари. — Държеше се приятелски с мен.

— Моля те, скъпа! — възкликна Бъни. — Мъже като Джингълс — а в Ню Йорк ги има много — не стават за брак. Те са страхотии приятели внимателни, винаги отзивчиви, когато си в затруднение — и късно нощем, когато си самотна и невероятно отчаяна, прошепваш си: „Винаги мога да се омъжа за тип като Джингълс. Поне така няма повече да се притеснявам за наема.“ Но като се събудиш и си помислиш добре, осъзнаваш, че ще трябва да споделяш леглото му, да го гледаш как си мие зъбите и т.н.

— Сандра твърди, че веднъж се опитал да я целуне — обади се Кари. — Каза: „Ако исках космата топка в леглото си, щях да си взема котка.“

Бъни отвори пудриерата си, преструвайки се, че си оправя грима, но всъщност, помисли си Кари, проверяваше дали някой в ресторанта не я гледа.

— Така ми се иска да се обадя на Кло и да я попитам направо, но не мога, защото не сме говорили от години — каза. — Много странно, но получих покана за благотворителна вечер в музей в горен Ийст Сайд и съпредседателка на организационния комитет естествено пак беше Кло. От години не съм ходила, но сериозно се замислих дали да не платя тези 350 долара и да ида сама, за да я видя как изглежда.

Бъни се засмя с прословутия си смях и няколко души извърнаха глави към нея.

— Преди няколко години, когато бях съсипана и дори понякога по ноздрите ми имаше следи от кокаин, баща ми се обаждаше и казваше: „Ела си.“ „Защо?“, питах. „За да те вииидя“, отвръщаше той. „Ако те виииидя, ще разбера дали си добре, или не.“ Същото е и с Кло. Само да я зърна, всичко ще ми се изясни. Дали е изпълнена с ненавист към себе си. Дали взема успокоителни.

— Едва ли — започна Кари.

— Дали пък не е получила религиозно просветление? — продължи Бъни. — Напоследък се случва. Много е шик.

— Както и да е, ненапразно се интересувам. Преди няколко години едва не се омъжих за тип като Джингълс — поясни бавно тя. — Въпросът още не е решен и вероятно никога няма да бъде.

— Да пием шампанско. Келнер! — щракна с пръсти. Пое си дъх. — Всичко започна след тежката ми раздяла с мъж, когото ще нарека Доминик. Той беше италиански банкер, европейски боклук, но се гордееше с това, а по природа беше като скорпион. Копие на майка си. Естествено третираше ме като боклук, а аз се примирявах, колкото и да е странно, нямах нищо против. Но накрая, когато бях изпила твърде много халюциногенен чай от гъби в Ямайка, разбрах, че Доминик в края на краищата въобще не ме обича. Но тогава бях различна. Съхранила бях красотата си — нали знаеш как по улицата ме спираха непознати и т.н. — и примерното си възпитание на момиче, израсло в малко градче в Мейн. Но вътрешно не бях добър човек. Нямах никакви чувства — душевни или физически. Не бях се влюбвала.

Живях три години с Доминик, защото, първо, той ме покани още на първата ни среща и, второ, имаше великолепен двустаен апартамент в предвоенен блок с изглед към река Ийст, както и голяма къща в Ийст Хамптън. Аз нямах пари, нямах работа — понякога правех дублажи и пеех песнички в телевизионни реклами.

И така, когато скъсах с Доминик — той разбра, че съм имала други връзки, и ме накара да му върна бижутата, които ми беше купил, — реших, че трябва да се омъжа. И то бързо.

Преместих се у една приятелка — каза Бъни — и след около две седмица се запознах с Дъдли в „Честър“ — бара за млади контета в Ийст Сайд. Само за пет минути успя да ме ядоса. Беше с очила, филцова шапка и костюм на „Ралф Лорен“. Устните му бяха влажни. Беше висок и слаб, имаше малка, безволева брадичка, очи като варени яйца и голяма подскачаща адамова ябълка. Сяда неканен на масата ни и настоява да почерни всички с мартини. Разправя тъпи вицове, подиграва се на дизайнерските ми обувки от кожа на пони. „Аз съм крава, муу!, обуй ме“, каза. „Извинете, но според мен сте по-подходящ за говеждо“, отвърнах. Стана ми неудобно, че ме виждат да говоря с него.

На другия ден естествено ми се обади. „Взех номера ти от Шелби“, поясни. Шелби ми беше приятел, далечен роднина на Джордж Вашингтон. Аз мога да бъда груба, но само до известна степен. „Нямах представа, че го познавате“, казах. „Разбира се“, отвърна. „От детската градина. Откакто беше тъпо хлапе.“

„Той ли? А вие?“, попитах.