Джефри Арчър - Търговецът

Следващата седмица в магазина влезе някогашният ми командващ — жена му му бе дала списък с покупките. Никога няма да забравя как извади от джоба на сакото си портфейл и затърси дребни. Дотогава изобщо не ми беше хрумвало, че и един подполковник може да живее в реалния свят. Въпреки това той си тръгна с обещанието да ми запази два билета от по десет шилинга за бала на полка и си удържа на думата.

Еуфорията — друга думичка, която усвоих от Дафни Харкорт-Браун — от срещата с подполковника трая, има-няма, едно денонощие. После Дафни ми каза, че Беки чакала дете. Първата ми реакция бе да съжаля, че не съм му теглил куршума на Трентам още на Западния фронт, вместо да му спасявам живота. Предполагах, че тоя проклетник ще се върне незабавно от Индия, за да се ожени за Беки преди раждането на детето. Беше ми страшно неприятно, че отново ще нахълта в живота ни, но това бе единственото, което истинският мъж можеше да направи, в противен случай Беки щеше да бъде дамгосана до гроб.

Някъде по това време Дафни обясни, че ако изобщо се надяваме да си издействаме заем от някоя банка, трябва да си намерим човек, който да ни представлява. Сега полът на Беки се бил опълчил — друга от думичките, които Дафни употребяваше — срещу самата нея, макар че тя бе достатъчно добра да не споменава как моят неграмотен говор пък се е опълчил срещу мен.

Докато се прибирахме от бала на полка, Беки спомена мимоходом на Дафни как била решила, че именно подполковникът е човекът, който ще ни представлява, ако тръгнем да просим по банките пари. Не посрещнах предложението й особено възторжено, след разговора си с жената на подполковника обаче тя настоя да отидем у тях и да изложим пред него случая.

Послушах я и за мое изумление след десет дни получихме писмо, с което подполковникът прие предложението ни.

Няколко дни по-късно Беки си призна, че чака дете. От този миг нататък се интересувах живо дали Беки има някакви вести за намеренията на Трентам. С ужас установих, че тя дори не му е съобщила за детето, макар че вече бе в четвъртия месец. Накарах я да се закълне, че още същата вечер ще му пише, макар че Беки отказа най-категорично да го заплаши със съд, задето не е спазил даденото обещание. На другия ден Дафни ме увери, че е видяла от кухненския прозорец как Беки пуска писмото в пощенската кутия.

Уговорих си среща с подполковника и го предупредих, че Беки е бременна, преди това да е станало очевидно за цял свят. Той каза само загадъчното: „Остави Трентам на мен“.

След месец и половина Беки сподели, че и досега няма вест от този мръсник, и аз за пръв път усетих, че тя изстива към него.

Дори й предложих да се оженим, ала Беки не погледна сериозно на това, въпреки че никога през живота си не съм бил по-искрен. Нощем лежах буден и умувах какво още да направя, за да й докажа, че съм достоен за нея.

Седмиците минаваха и ние с Дафни обграждахме с все по-големи грижи Беки, която от ден на ден заприличваше все повече на изхвърлен на брега кит. И досега не беше получила писмо от Индия, ала много преди да се роди детето, бе престанала да споменава името „Трентам“.

Още щом зърнах Даниъл, ми се прииска да бъда негов баща и бях неописуемо щастлив, когато Беки сподели как се надявала, че още я обичам.

Надявала се, моля ви се!

След седмица се оженихме, подполковникът, Боб Мейкинс и Дафни се съгласиха да станат кръстници на детето.

Следващото лято се венчаха и Дафни и Пърси, но не като нас в гражданското отделение на Челси, а в „Сейнт Маргарет“ в Уестминстър. Затърсих с поглед госпожа Трентам колкото да видя как изглежда, после обаче се сетих как Пърси е споменал, че тя не е сред поканените.

Даниъл растеше като полско цвете и бях трогнат, че сред първите думички, които малчуганът повтаряше и повтаряше, е „тате“. Въпреки това се питах кога ли ще се наложи да седнем и да му кажем истината. „Копеле“ — каква ужасна дамга за невинно дете, принудено да живее с нея.

— Засега можем да не се притесняваме за това — настояваше Беки, аз обаче се страхувах какво ще стане, ако продължаваме да мълчим — доста хора в квартала вече знаеха истината.

Сал ми писа от Торонто, за да ми честити сватбата, а също да ми съобщи, че самата тя е престанала да ражда. Беше богобоязлива католичка, но и на нея явно й бяха предостатъчни четири деца: две момичета, Морийн и Бабс, и две момчета, Дейвид и Рекс. Сестра ми пишеше още, че мъжът й бил повишен и сега бил представител на търговско дружество „Е. П. Тейлър“ за района, така че като теглим чертата, те очевидно бяха добре. Сал не споменаваше нито веднъж в писмата си Англия или че й се иска да се върне в своята родина. То оставаше да й се иска — вероятно единственото, което помнеше от нея, бе как сме спали по трима души на едно легло, как баща ни вечно е бил пиян и храната никога не е достигала, така че не я винях.