Джефри Арчър - Търговецът

Отново ми се прииска да прегърна Беки, но вместо това само я поканих на вечеря, тъй като исках да й задам още стотици въпроси.

— Извинявай, но нека не е днес — отвърна тя, а аз отворих пакета и се заех да разопаковам багажа. — Довечера съм на концерт с един господин, мой приятел.

Каза още две-три думи за картината на Томи, после се усмихна и си тръгна. Най-неочаквано отново останах сам.

Свалих си сакото, запретнах ръкави, слязох долу в магазина и няколко часа размествах нещата, докато те се озоваха на местата, където ги исках. След като изнесох и последната щайга, бях толкова капнал от умора, че както бях с дрехите, се свлякох на леглото и подремнах. Дори не дръпнах пердетата, за да съм сигурен, че няма да се успя и ще стана в четири сутринта.

На другата сутрин се приготвих набързо, развълнуван от мисълта, че ще се върна на тържище „Ковънт Гардън“, където не бях стъпвал от близо две години. Пристигнах няколко минути преди управителя, Боб Мейкинс, който, както бързо се уверих, се оправяше чудесно. Примирих се, че ще ми трябват няколко дни, докато разбера кои търговци на едро се снабдяват от най-добрите селяни, кои имат връзки по доковете и пристанищата, кои предлагат най-разумни цени и най-важното, кои няма да ти обърнат гръб в дни, когато стоките наистина не достигат. Тези проблеми очевидно не притесняваха Боб, докато той кръжеше бавно из тържището и избираше стоката.

Магазинът ми хареса още от мига, когато отворихме онази сутрин, моята първа сутрин. Трябваше ми известно време, докато свикна, че Боб и момичетата ме наричат „драги ми господине“, но те не свикнаха по-бързо от мен с това, че съм преместил щанда в дъното и трябва да изнасят щайгите на тротоара още преди клиентите да са се събудили. Но дори Беки се съгласи, че добре сме се сетили да слагаме стоката направо под носа на потенциалните купувачи, макар и да се опасяваше, че местните власти ще възроптаят.

— Само не ми казвай, че в Челси не разбират от търговия — подметнах аз.

След месец вече познавах по име всеки редовен клиент, а след два бях наясно кой какво обича и какво мрази, кой какъв е по характер и всичко за особняците. В края на всеки ден, след като управителят и продавачките си тръгнеха, често прекосявах улицата, сядах на пейката и просто наблюдавах живота по улицата. Не след дълго си дадох сметка, че ябълката си е ябълка, независимо кой иска да отхапе от нея, и че Челси Терас не се отличава особено от Уайтчапъл, що се отнася до това да разбираш потребностите на клиентите: вероятно точно тогава ми хрумна, че бих могъл да купя и втори магазин. А защо да не купя? „Тръмпър“ бе единственият магазин на Челси Терас, пред който редовно ще виеше опашка.

Междувременно Беки продължаваше да учи в университета и все се опитваше да ме запознае със своя приятел. Да ви призная, стараех се всячески да предотвратя срещата с Трентам, понеже не исках да си имам вземане-даване с мъжа, за когото бях убеден, че е убил Томи.

Накрая вече не знаех какво извинение да си измисля и склоних да вечеряме заедно. Когато Беки влезе в ресторанта заедно с Дафни и Трентам, съжалих, че изобщо съм приел да прекарам вечерта с тях. Чувствата очевидно бяха взаимни, защото върху лицето на Трентам се четеше същата омраза, каквато и аз изпитвах към него, макар че приятелката на Беки — Дафни, се опитваше да се държи много дружелюбно. Беше хубаво момиче и, естествено, мнозина мъже копнееха да чуят сърдечния й смях. Аз обаче никога не съм си падал по синеоките къдрокоси блондинки. Само от благоприличие се преструвах, че срещам за пръв път през живота си Трентам. Това бе една от най-нещастните вечери в моя живот: идеше ми да разкажа на Беки всичко, което знам за този негодник, но, докато ги гледах, се убедих, че каквото и да й разкрия, това няма да й повлияе. Стана ми особено неприятно, когато ни в клин, ни в ръкав Беки ми се накара. Само наведох глава и си гребнах от граха.

Съквартирантката на Беки — Дафни Харкорт-Браун, продължи да прави всичко по силите си, за да поразведри обстановката, но дори Чарли Чаплин не би изтръгнал и усмивчица от нас тримата.

Малко след единайсет поисках сметката и подир няколко минути всички излязохме от ресторанта. Оставих Беки и Трентам да избързат напред с надеждата, че така ще се измъкна по-лесно, ала за моя изненада тая хитруша Дафни също тръгна с мен, уж искала да види какви промени съм направил в магазина.

Още щом отключих, тя ми зададе въпрос, от който се убедих, че не й убягва почти нищо.