Джефри Арчър - Търговецът

— Не бързай толкова — отвърна Беки.

— Защо пък да не бързам?

— Защото господин Хадлоу надали ще е в състояние да ти отпусне толкова пари.

Още преди да са изкачили стълбите, икономът им отвори входната врата.

— Нямам нищо против да си имам и иконом — подметна Чарли.

— Дръж се прилично — скастри го жена му.

— Добре, добре — каза Чарли. — Трябва да си знам мястото.

Икономът ги заведе в дневната, където Дафни отпиваше от чашата сухо мартини.

— Добре дошли! — извика тя.

Беки изтича при нея и я прегърна — едвам я обхвана с ръце.

— Защо не си ми казала! — възкликна гостенката.

— Малката ми тайна — поясни Дафни и се потупа по корема. — Но ти както винаги си доста по-напред от мен.

— Не бих казала — отвърна Беки. — Кога го чакаш?

— Според доктор Гулд някъде през януари. Ако е момче, ще се казва Кларънс, ако е момиче — Клариса.

Гостите се засмяха.

— Я ги виж ти! Подсмихват се! Така са се казвали най-прочутите предци на Пърси — обясни младата жена точно когато при тях в дневната дойде и съпругът й.

— Така си е, макар че бог ми е свидетел, нямам и понятие какво точно са направили — вметна той.

— Добре дошли у дома! — каза Чарли и се ръкува с маркиза.

— Добре заварили — отвърна Пърси, после целуна Беки по двете бузи. — Веднага ще ви кажа, че страшно се радвам да ви видя отново. — Един от слугите му донесе уиски със сода. — Е, Беки, разправяй всичко от игла до конец и не спестявай подробностите.

Беки и домакинът седнаха на канапето, а Дафни отиде при Чарли, който обикаляше бавно помещението и разглеждаше огромните портрети, окачени по всички стени.

— Предците на Пърси — обясни тя. — Рисувани са от второразредни художници. Заменям доста от тях срещу онази картина с Богородица в твоята стая.

— Тази едва ли би заменила — подсмихна се Чарли и спря пред втората маркиза на Уилтшир.

— А, да, Холбайн — вметна Дафни. — Прав си. Нея не бих заменила, но другите не струват.

— А, не се знае, милейди — подсмихна се пак гостът. — Предците ми не са си падали много-много по портретите. Пък и като се замисля, надали някой от уличните търговци в Ийст Енд си е поръчвал портрет при Холбайн.

Дафни прихна.

— Покрай това се сетих, Чарли, за диалекта ти, къде се е дянал?

— К’во ще обичате, маркизо, половинка домати, едно грейпфрутче или веселба до зори?

— Е, това вече е друго. Трябва да си възобновим вечерните уроци.

— Шшшшт! — каза Чарли и стрелна с очи жена си, която седеше на канапето. — Беки не знае, а и аз си мълча, докато…

— Ясно, ясно — прекъсна го младата жена. — Обещавам, ще мълча като гроб. Не съм казала дори на Пърси. — Тя погледна приятелката си, погълната от разговора със съпруга й. — Между другото, кога…

— Предполагам, след десет години — изстреля Чарли отговора, който предварително си бе подготвил.

— О, пък аз си мислех, че за това са достатъчни и девет месеца — отвърна Дафни. — Освен ако не си слон де.

Чарли се усмихна, осъзнал грешката си.

— Вероятно след два месеца. Томи — ако е момче, Деби, ако е момиче. Но каквото и да роди Беки, да се надяваме, че ще бъде идеалният партньор за Кларънс или Клариса.

— Ще бъде прекрасно, но както е тръгнало, няма да се учудя, ако отрочетата ми станат продавачи във вашите магазини — отбеляза домакинята.

Въпреки че тя го засипваше с лавина от въпроси, Чарли все така не можеше да откъсне очи от платното на Холбайн. Накрая Дафни все пак успя да го откъсне от него, като подкани:

— Хайде, Чарли, ела да хапнем. Напоследък ме мъчи вълчи глад.

Пърси и Беки станаха от канапето и тръгнаха заедно с тях към трапезарията.

Дафни поведе гостите по дълъг коридор, после влязоха в стая със същите размери и разположение, както дневната. Шестте огромни платна по стените бяха с подписа на Рейнолдс.

— Този път само грозотията ни е роднина — увери ги Пърси, докато сядаше в единия край на масата, и посочи облечената в сиво жена, изобразена на картината точно зад него. — Друг път е щяла да проникне в рода Уилтшир, ако не е имала баснословна зестра.

Разположиха се на масата, която бе подредена за четирима, но преспокойно щеше да побере и осмина, и се заеха с обяда от четири ястия, които щяха да стигнат и за шестнайсет души. Зад всеки стол стоеше лакей в ливрея, който само чакаше знак.

— Всеки добър дом трябва да има прислуга — прошепна Чарли на жена си, която седеше точно срещу него.

Разговорът по време на вечерята им даде възможност да си разкажат всичко, случило се през последната година. След като им наляха по втора чаша кафе, Дафни и Беки оставиха мъжете да си пушат пурите и на Чарли му се стори, че Уилтширови изобщо не са отсъствали.