Джефри Арчър - Търговецът

Докато се прибирахме, Елизабет ме предупреди, че на другата сутрин била поканила госпожица Салмън и Тръмпър да ни гостуват на Трегънтър Роуд.

— Защо? — учудих се аз.

— Доколкото разбрах, искат да ти предложат нещо.

Дойдоха в малката ни къща на Трегънтър Роуд още преди старовремският часовник да е отброил единайсет часа. Поканих ги в дневната и попитах Тръмпър:

— За какво става въпрос, сержанте?

Той и не опита да отговори — оказа се, че госпожица Салмън е говорителката на двамата. Без да си хвърля думите на вятъра, тя изтъкна твърде убедителна причина да се включа в малкото им предприятие, но, както сами разбирате, не като шеф, със заплата сто лири стерлинги годишно. Макар предложението да ми се стори неуместно, бях трогнат от доверието, което ми оказваха, и обещах да помисля внимателно. Допълних, че в най-скоро време ще им пиша и ще ги известя за решението си.

Елизабет ме подкрепи напълно, ала подчерта, че не е зле първо да поразузная и чак тогава да реша дали да отхвърля окончателно предложението.

През следващата седмица се постарах всеки делничен ден да се навъртам около Челси Терас номер сто четирийсет и седем. Доста често сядах на пейката срещу магазина, откъдето можех да наблюдавам незабелязано работата на двамата младежи. Избирах различно време на деня — по очевидни причини. Понякога се появявах съвсем рано сутринта, друг път — в най-натоварените часове, после надвечер наминавах отново. Веднъж дори видях как затварят и бързо се убедих, че сержант Тръмпър не е от хората, които бързат да приключат: магазинът за плодове и зеленчуци затвори последен. Нямам нищо против да споделя с вас, че и Тръмпър, и госпожица Салмън ми направиха изключително добро впечатление. „Рядко се срещат такива хора“, рекох на Елизабет след последната обиколка.

Няколко седмици преди това директорът на Имперския военен музей ме бе потърсил, за да ме покани за член на управителния съвет, но да ви призная, ако не броим това, предложението на Тръмпър бе единственото, което получавах, откакто предната година излязох в запас. Директорът на музея не спомена нищо за пари, откъдето отсъдих, че там ще работя без възнаграждение, а от книжата на съвета, които ми пратиха да прегледам, се убедих, че няма да ми се налага да отделям на музея повече от час на седмица.

След дълги душевни терзания, кратък разговор с госпожица Дафни Харкорт-Браун и насърчение от страна на Елизабет, която се дразнеше, задето по цял ден й се пречкам из къщата, пратих на госпожица Салмън бележка, с която съобщих, че съм на тяхно разположение.

На другата заран разбрах с какво точно съм се заел: гореспоменатата дама се появи отново на Трегънтър Роуд, за да ми обясни каква ще бъде първата ми задача. Да ви призная, бе по-обстоятелствена и изчерпателна от който и да е щабен офицер, бил някога под мое командване.

Беки — тя подчерта, че вече сме били „съдружници“, затова да не съм се обръщал към нея с това „госпожице Салмън“ — обясни да съм гледал на първото ни посещение в „Чайлд“ на Флийт стрийт като на „суха тренировка“, защото голямата риба, в която сме се целели, щяла да се появи чак след седмица. Тогава вече сме щели „да стреляме на месо“. Употребяваше изрази, които не бях и чувал.

Честно казано, сутринта на срещата в първата банка се явих плувнал в пот и ако трябва да съм докрай откровен, насмалко да си плюя на петите и да избягам от предната линия още преди началото на настъплението. Ако не бяха тези преизпълнени с надежда млади лица, които ме чакаха пред банката, със сигурност щях да се оттегля от цялата кампания.

Е, въпреки опасенията ми си тръгнахме от банката само след половин час: първият ни набег излезе повече от успешен, според мен се показах на висота и не подведох младежите. Не че имам високо мнение за Хадлоу, който, мен ако питате, си е мижитурка, но в Кралския източнокентски полк „Бъфс“ са събрани от кол и въже. Още повече че Хадлоу никога не бе влизал в бой, а това вече говори достатъчно за даден човек.

От този миг нататък следях изкъсо дейността на Тръмпър и държах всяка седмица да се събираме в магазина, за да бъда в течение. Дори от време на време давах по някой и друг съвет и насърчение. Никак не е приятно да получаваш пари, които не си изработил.

В началото всичко вървеше по вода, всъщност тримесечните отчети бяха доста внушителни. После, в края на май 1920 година, Тръмпър помоли да се видим само двамата. Знаех, че е хвърлил око на още един магазин на Челси Терас, вероятно искаше да обсъдим откъде да намерим пари.