Джефри Арчър - Търговецът

След половин час той пое бавно покрай Кю Гардънс 30 30 Голяма ботаническа градина в западната част на Лондон. — Б.пр. , оставяйки сватбарите да празнуват без булката и младоженеца.

— Е, Пърси Уилтшир, вече няма отърване, с мен ще си до гроб — рече Дафни на съпруга си.

— Лично аз съм на мнение, че майките ни са се погрижили за това още преди да се запознаем — отвърна Пърси. — Наистина смешно.

— Смешно ли?

— Да. Можех да сложа край на съзаклятничеството им преди доста години, като им съобщя, че и през ум не ми минава да се женя за друга.

Дафни за пръв път се замисли сериозно за медения месец точно когато шофьорът спря ролс-ройса на пристанището цели два часа преди „Мавритания“ да потегли на път. С помощта на неколцина носачи свали от багажника двата пътнически сандъка — четиринайсет други вече бяха натоварени на кораба още предния ден — а Дафни и Пърси се отправиха към мостика, където ги чакаше заместник-капитанът.

Той пристъпи да посрещне маркиза и неговата невеста, но точно тогава някой от тълпата се провикна:

— Попътен вятър, Ваша Светлост! Ние с госпожата не можем да се нарадваме на маркизата — наистина е неотразима.

Двамата се обърнаха и прихнаха, съгледали Чарли и Беки, които стояха, както бяха облечени официално — като за сватба, сред навалицата.

Заместник-капитанът заведе четиримата в кабина „Нелсън“, където те завариха поредната бутилка шампанско, чакаща да бъде отворена.

— Как успяхте да ни изпреварите? — учуди се Дафни.

— Е, може и да нямаме ролс-ройс, милейди, но минахме с двуместната си таратайка от другата страна на Уинчестър и се оказахме по-бързи от Хоскинс.

Всички се засмяха, само Беки продължи да мълчи, загледана в малката диамантена брошка, която стоеше много красиво върху ревера на костюма на младоженката.

Чуха се три свирки и заместник-капитанът подкани семейство Тръмпър да слязат от кораба, ако не искат и те да поемат заедно с Уилтширови към Ню Йорк.

— Ще се видим някъде подир година — извика Чарли, след като стъпи на мостика и се обърна да им махне.

— Дотогава ще сме обиколили света, моето момиче — прошепна Пърси на жена си.

Дафни също махна.

— Да, да. Докато се върнем, кой знае какво още ще са измислили тези двамата.

Физиономист съм и познах мъжа, който ми теглеше картофите, още щом го зърнах. После се сетих и какво пише на табелата над входа на магазина. Точно така, Тръмпър, Ч., ефрейтор. Не, накрая, ако не ме лъже паметта, го произведоха сержант. Как ли се казваше онзи негов приятел, който посмъртно бе удостоен с медал за храброст? А, да, Прескот, Т., редник. Обяснението за смъртта му нещо не ми се стори убедително. Божичко, какви само подробности се запечатват в паметта ни!

Когато се прибрах за обяд, казах на госпожата, че съм срещнал сержант Тръмпър, тя обаче не прояви особен интерес, докато не й подадох плодовете и зеленчуците. Чак тогава ме попита откъде съм ги купил.

— Как откъде, от Тръмпър — натъртих аз.

Тя кимна и не каза нищо повече, но явно е запомнила името.

На другия ден наредих на секретаря на полка да прати на Тръмпър два билета за годишната вечеря и бал, после съвсем забравих за мъжа, докато вечерта на бала не ги видях да седят на сержантската маса. Говоря в множествено число, защото Тръмпър бе довел едно изключително привлекателно момиче. Въпреки това почти цялата вечер не обръщаше никакво внимание на дамата и танцуваше с млада жена, чието име не запомних и която седеше през няколко стола от мен на масата на шефовете. Когато комендантът покани Елизабет на танц, аз веднага се възползвах. С усещането, че половината батальон ме е зяпнал, прекосих дансинга, поклоних се на въпросната дама и я попитах дали ще ми окаже частта да танцува с мен. Установих, че се казва госпожица Салмън, танцуваше прекрасно, като офицерска жена. Беше и много умна, а и весела. Умът ми не го побираше какво търси Тръмпър при друга и ми идеше да му го кажа право в очите, но не ми беше работа да му се бъркам.

След танца заведох госпожица Салмън да я запозная с Елизабет, която остана очарована не по-малко от мен. По-късно госпожата ми каза как научила, че момичето било сгодено за капитан Трентам от полка, сега бил прехвърлен на служба в Индия. Трентам, Трентам… Сетих се, че в батальона имаше млад офицер, който се казва така — за проявен героизъм на Марна бе отличен с медал — имаше обаче още нещо, свързано с него, което ми се изплъзваше. „Клетото момиче!“, помислих си, защото през 1882 година, когато ме пратиха в Афганистан, бях подложил Елизабет на същото изпитание. Заради тия проклети афганистанци изгубих едното си око и за малко да изгубя и единствената жена, която някога съм обичал. Въпреки това е проява на лош вкус да се ожениш, преди да си станал капитан… а също да стоиш ерген, след като са те произвели майор.