Джефри Арчър - Търговецът

— Със сигурност има — потвърди Беки, — но не и хавански.

— Защо?

— Някъде през петдесетте години Съединените щати са забранили вноса на кубински пури и бащата на Дейвид, който пушел любимата си марка много преди изобщо някой да е чувал за Фидел Кастро, решил, че не вижда причина да си отказва това удоволствие, което определя като „свое свещено право“.

— А как Чарли е заобиколил забраната?

— Слизаше до щанда за тютюневи изделия, взимаше десетина кутии с пури от любимата марка на стареца, махаше бандерола от всеки къс, който заменяше с етикета на безобидна холандска марка, после редеше пурите в кутии с надпис „Тръмпър“, които изобщо не бият на очи. Винаги проверяваше дали има достатъчно бройки, в случай че запасите на господин Фийлд свършат. Смяташе, че това е най-малкото, което може да направи, за да му се отплати за гостоприемството, което семейството винаги е проявявало към нас.

Кати кимна разбиращо.

— Все пак трябва да разбера каква точно е марката на кубинските пури, на които господин Фийлд има „свещено право“.

— Да ти призная, не знам. Както сама каза, Чарли не позволяваше на никого да изпълнява поръчката.

— В такъв случай се налага някой да помоли Чарли или сам да дойде и да уреди въпроса, или поне да ни каже към каква марка е пристрастен американският му приятел. Къде бих могла да открия в понеделник в единайсет и половина сутринта пожизнения президент?

— Вероятно се е усамотил заедно с комисията си в някоя зала на Камарата на лордовете — отвърна Беки.

— Не, няма го там — каза по-младата жена. — Вече звънях в Камарата на лордовете и ми казаха, че тази сутрин не са го виждали и което е по-важно, не го очакват до края на седмицата.

— Невъзможно! — възкликна Беки. — Направо се е преселил там.

— И аз си мислех така — рече Кати. — Точно заради това звъннах в галерията на номер едно и помолих да дойдеш.

— Не се притеснявай, ей сега ще го уредим — успокои я Беки. — Ако Джесика ме свърже с Камарата на Лордовете, знам с кого да разговарям.

Секретарката се върна в кабинета си, погледна номера и веднага щом я свързаха, прехвърли разговора оттатък при шефката, където Беки вдигна слушалката.

— Камарата на лордовете ли е? — попита тя. — Свържете ме, ако обичате, със стаята на квесторите… Господин Ансън там ли е?… Няма го, значи в такъв случай бих искала да оставя спешно съобщение за лорд Тръмпър… от Уайтчапъл… Да, мисля, че днес сутринта е в подкомисията по земеделие… Сигурен ли сте? Това е невъзможно… Познавате ли съпруга ми?… Е, пак добре… Ама той… Виж ти… Не, благодаря… Не, няма да оставя никакво съобщение и ако обичате, не безпокойте господин Ансън. Дочуване.

Беки затвори и когато вдигна очи, видя, че Кати и Джесика я гледат като малки деца, които преди лягане чакат да чуят края на приказката.

— Днес сутринта Чарли не е ходил в Камарата на лордовете. Нямало и подкомисия по земеделието. Не бил дори член на комисията, моля ви се… А най-интересното е, че не са му виждали очите от цели три месеца.

— Нещо не разбирам — възкликна Кати. — Как си се свързвала досега с него?

— По специален номер, даде ми го Чарли. Държа го до телефона в антрето на Итън Скуеър. По него се свързвам с един квестор от Камарата на лордовете — господин Ансън, който винаги, по всяко време на денонощието знае къде може да открие Чарли.

— А този господин Ансън съществува ли изобщо? — попита Кати.

— О, да — потвърди Беки. — Но както личи, работи на друг етаж в Камарата на лордовете и затова ме свързаха направо със „Справки“.

— И какво става, след като намериш господин Ансън?

— Обикновено Чарли ми звънва най-много до час.

— В такъв случай не виждам какво пречи да се обадиш и сега на господин Ансън.

— Предпочитам да не го правя — каза по-възрастната жена. — Не е зле да разбера какво е вършил Чарли през последните две години. Защото едно е сигурно: господин Ансън няма да ми каже.

— Но той вероятно е единственият човек, който знае — възрази Кати. — В края на краищата Чарли не живее в празно пространство.

Двете се обърнаха към Джесика.

— Не гледайте мен — рече секретарката. — Откакто му забранихте да идва на Челси Терас, не е стъпвал в кабинета ми. Ако Стан не се отбива от време на време да обядва в служебния стол, нямаше да знам дали Чарли е жив.

— Как не се сетих! — щракна с пръсти Беки. — Стан е единственият човек, който със сигурност знае какво става. И досега идва всяка сутрин с колата да взима от къщи Чарли и после вечер го връща. Чарли не би се справил, ако не е посветил в тайната си и своя шофьор.