Джефри Арчър - Търговецът

Господин Харис обясни и че не е представлявало трудност да се сдобие с акта за раждане на детето. Той потвърждаваше, че Даниъл Джордж Тръмпър е син на Ребека Салмън и на Чарли Джордж Тръмпър, живеещи на Челси Терас номер сто четирийсет и седем. Направи ми впечатление и че момчето е кръстено на двамата си дядовци. В следващото писмо до Гай приложих и препис от акта за раждане. Съобщих му и някои дребни подробности за сватбата и че подполковник Хамилтън е бил назначен за председател на управителния съвет на „Тръмпър“, бях ги научила от Харис. Да ви призная, смятах, че съм приключила с въпроса.

След половин месец обаче получих писмо от Гай, което очевидно се беше разминало с моето. В него той обясняваше, че сър Данвърс е влязъл във връзка с командващия на полка полковник Форбс, който решил, че Гай е застрашен от съдебен иск за неспазено обещание, затова го изправил пред нещо като другарски съд, състоящ се от неколцина полкови офицери — да обяснява какви отношения е имал с госпожица Салмън.

Без да губя и миг, седнах и написах на полковник Форбс дълго-предълго писмо: Гай явно не бе в положение да представи всички доказателства, до които бях успяла да се добера. Отново приложих препис от акта за раждане, та полковникът да разбере веднъж завинаги, че синът ми не е имал нищо общо с тая Салмън. Без всякакви угризения на съвестта добавих уточнението, че подполковник Хамилтън е назначен за председател на управителния съвет на магазините на Тръмпър, длъжност, за която със сигурност се полага някакво парично възнаграждение. Защо да крия, дългите листове със сведения, които господин Харис ми предоставяше всяка седмица, се оказаха изключително ценни.

За известно време животът се върна в обичайното си русло. Джералд беше погълнат от задълженията си в парламента, аз пък се занимавах с дреболии от рода на това да подбера църковен настоятел на новия свещеник и хората, с които ще играя бридж.

Работата обаче се оказа по-дебела, отколкото си мислех: съвсем случайно разбрах, че вече не сме в списъка на гостите, поканени на венчавката на Дафни Харкорт-Браун с маркиз Уилтшир. Е, да, Пърси нямаше да е никакъв маркиз, ако баща му и брат му не бяха пожертвали живота си на Западния фронт. Но от хора, присъствали на церемонията, разбрах, че подполковник Хамилтън и Тръмпърови са били и в „Сейнт Маргарет“, и на гощавката след това.

През това време господин Харис ме държеше в течение за Тръмпърови и за тяхната разрастваща се търговска империя. Да ви призная, никога не съм се вълнувала от търговски сделки, това бе свят, напълно чужд за мен. И все пак не спрях частния детектив, когато той се впусна да ми дава полезни сведения за противниците на Гай.

След няколко седмици получих от полковник Форбс бележка, с която той ми благодареше за писмото, но ако не броим това, не знаех нищо за несретите на Гай. Ето защо реших, че всичко е наред и че скалъпените небивалици на подполковник Хамилтън са получили презрението, което заслужават.

После една юнска сутрин следващата година мъжът ми Джералд беше повикан в Министерството на войната — той реши, че е свързано с някакви обичайни парламентарни дела.

Следобед се прибра най-неочаквано на Честър Скуеър и ме накара да седна и да изпия чаша голямо уиски, подир което каза, че имал да ми съобщава неприятни новини. Рядко съм го виждала толкова мрачен и се запитах какво ли толкова го е принудило да се върне вкъщи посред бял ден.

— Гай е напуснал полка — оповести свъсен Джералд. — Връща се в Англия веднага щом оформят книжата.

— Как така се връща? — изумих се аз.

— Не ми посочиха причина — отвърна мъжът ми. — Днес сутринта ме повикаха в Министерството на войната, при Били Кътбърт, който също беше навремето в нашия полк. Та той ми съобщи, че ако Гай не бил напуснал полка, са щели да го разжалват. Помоли да си остане между нас.

Докато чаках Гай да се прибере в Англия, отново прегледах най-внимателно всички предоставени от господин Харис сведения — колкото и дребни и незначителни да ми се струваха те — за бързо разрастващата се империя на Тръмпър. Сред купищата страници, с които частният детектив ме отрупваше — безспорно за да оправдае чудовищното си възнаграждение — се натъкнах на нещо, което, както подозирах, бе важно за Тръмпърови точно толкова, колкото за мен — доброто име на сина ми.

Поразпитах където трябва, една неделна сутрин огледах имота и в понеделник се обадих по телефона на посредническа фирма „Савил“, за да кажа, че съм готова да купя въпросния имот за две хиляди и петстотин лири стерлинги. По-късно същата седмица посредникът ме потърси, за да ми съобщи, че някой — както реших, Тръмпърови — бил предложил три хиляди.