Джефри Арчър - Търговецът

Някъде след около половин година подполковник сър Данвърс Хамилтън пусна в пощенската кутия на Честър Скуеър номер деветнайсет онова писмо до Джералд. Веднага щом Джералд ми каза, че Хамилтън искал да си поговорят на четири очи, усетих, че се задават неприятности. През годините съм се срещала с мнозина бойни другари от полка на Джералд и знаех прекрасно как да изляза на глава с тях. От друга страна, в личните въпроси Джералд е твърде наивен и винаги дава на другия предимството на съмнението. Веднага проверих ангажиментите на съпруга си в парламентарната група в Камарата на общините за следващата седмица и уговорих сър Данвърс да ни посети в шест часа вечерта в понеделник — знаех прекрасно, че заради задълженията си в Камарата на общините Джералд ще се види принуден да отмени в последния момент срещата.

Въпросния ден в пет и нещо следобед съпругът ми се обади по телефона, за да съобщи, че не може да се измъкне от заседанието, и предложи подполковникът да отидел в Парламента. Обещах да направя каквото мога. След час сър Данвърс се появи на Честър Скуеър. Извиних се, обясних, че съпругът ми е бил възпрепятстван да дойде, и го убедих да предаде, каквото има да предава, на мен. Когато подполковникът ми съобщи, че госпожица Салмън чакала дете, аз, естествено, го попитах какво общо има това с мен или с Джералд. Той се поколеба само миг и отсече, че баща на детето бил Гай. Веднага си дадох сметка, че ако позволим тази долна клевета да напусне пределите на страната и дори да стигне до ушите на другите офицери в Пуна, това само ще подкопае неимоверно шансовете на сина ми за по-нататъшно издигане. Отхвърлих начаса подобни твърдения като нелепи и също толкова бързо показах на сър Данвърс вратата.

Няколко седмици по-късно, докато играехме бридж у Силия Литълчайлд, тя се изпусна, че след като била надушила как първият й мъж й изневерява, била наела частен детектив — някой си Харис, който да го следи. Щом чух това, вече не бях в състояние да се съсредоточа върху играта — за ужас на своята партньорка.

Прибрах се и веднага потърсих името в телефонния указател на Лондон. Намерих го веднага: Макс Харис, частен детектив, работил навремето в Скотланд Ярд, разследва всякакви случаи. Подвоумих се няколко минути и накрая взех слушалката, за да кажа на телефонистката да ме свърже с Падингтън 3720. Почаках доста дълго, докато вдигнат.

— Харис — изсумтя някой без повече обяснения.

— Детективското бюро ли е? — попитах аз — идеше ми, още преди онзи да е отговорил, да му затръшна телефона.

— Да, драга госпожо, детективското бюро е — отвърна вече по-ентусиазирано гласът.

— Както личи, може би ще имам нужда от услугите ви. Обаждам се от името на една приятелка — добавих доста притеснена.

— На приятелка, значи — рече гласът. — Да, разбира се. Дали да не се срещнем?

— Но нека не е в кантората ви — настоях аз.

— Напълно ви разбирам, драга ми госпожо. Удобно ли ви е утре в четири следобед в хотел „Сейнт Агнес“ на Бюри стрийт?

— Да, удобно ми е — отговорих и тъкмо затворих, когато най-неочаквано се сетих, че онзи тип не ми знае името, а аз не знам как изглежда той.

Когато на другия ден отидох в „Сейнт Агнес“, ужасна тясна дупка веднага след Бромптън Роуд, минах няколко пъти по улицата, преди да се престраша да вляза във фоайето. На рецепцията се беше облегнал мъж на трийсет — трийсет и пет години. Изправи се веднага щом ме видя.

— Случайно да търсите господин Харис? — попита ме.

Кимнах, той побърза да ме заведе в кафенето, на маса чак в дъното. Едва след като седна срещу мен, се вгледах по-внимателно в него. Беше висок към метър и седемдесет и пет, бе набит, с тъмнокестенява коса и още по-тъмни мустаци. Беше облечен в кафяво карирано туидено сако и бледожълта риза, носеше тясна жълта вратовръзка. Тъкмо започнах да му обяснявам защо може би ще опра до услугите му, когато онзи започна да пука с пръстите първо на лявата, а сетне и на дясната ръка. Идеше ми да стана от масата и да си тръгна и вероятно щях да го направя, ако смятах, че ще намеря лесно по-приличен човек, който да изпълни задачата.

Наложи се и доста дълго да убеждавам Харис, че не възнамерявам да се развеждам. На оная първа среща му обясних възможно най-малко. Бях изумена, когато ми поиска чудовищното възнаграждение от пет шилинга на час, за да се заеме с разследването. Но реших, че нямам друг избор. Приех той да започне на другия ден и да се срещнем повторно след седмица.

От първия доклад на господин Харис научих, че според онези, които прекарват почти изцяло работното време в някаква кръчма на име „Мускетарят“ в Челси, баща на детето на Ребека Салмън бил Чарли Тръмпър и че ако го попитали ребром дали това отговаря на истината, той дори не опитвал да отрече. Сякаш за да го докаже, броени дни след раждането на детето те с госпожица Салмън се били оженили без излишен шум в гражданското на Челси.