Александра Потър - Да започнем отначало

— Амиии… да, ще ходя — кимам, като избягвам очите му и изключвам компютъра. Ставам и вземам палтото си от облегалката на стола.

— Ех, хубаво е да си млад, необвързан и с безгрижно сърце — въздиша замислено сър Ричард. Подпрял едрото си тяло на ръба на бюрото ми, той седи със скръстени ръце и ме гледа със замечтан поглед.

Усмихвам се насила. Увита в пухеното си палто, със Себ, който се е загнездил трайно в мисълта ми, докато новогодишният празник гърми около мен, бих могла да измисля много начини, по които да опиша как се чувствам точно сега, и „безгрижно сърце“ не е един от тях.

— Спомням си, когато бях на твоите години, какви неща правехме на Нова година… — шефът се отдалечава с хихикане. — Знаеш ли, веднъж ме арестуваха, защото танцувах във фонтаните на „Трафалгар скуеър“?

— Наистина ли? — гледам зле ушития, лъснал по лактите и реверите костюм, големите старомодни очила, кацнали на върха на червендалестия му нос, овехтелите оксфордски обувки с връзки в разумно кафяв цвят, които изглеждат на сто години. Трудно ми е да си го представя млад.

— Да, наистина — кимва с известна гордост в гласа той. — Всъщност бях без дрехи.

— Каквооо? — гласът ми направо стига до фалцет. Неочаквано си представям как сър Ричард тича през фонтаните. Гол .

Ъъъъх. Ужас. Прогонвам с ярост видението.

— О, да! — кима сериозно и тържествено той. — Като млад бях голям калпазанин.

Не съм съвсем сигурна докъде ще доведат тези спомени, но не искам да оставам и да разбирам.

— Ами, довиждане! — вмъквам бодро, вдигам обшитата с пух качулка на палтото си, сякаш правя опит да защитя ушите си от още истории за стриптийз и голи мъже. — Весела нова година!

— О, да, наистина, наистина — той кима, отдръпва се и намества очилата обратно на носа си. За миг остава подпрян на ръба на бюрото ми и за пръв път забелязвам, че костюмът му е малко по-измачкан от обикновено и, ако не бъркам, тази сутрин май не се е бръснал.

— Да, щастлива нова година и на теб, Тес! — повтаря шефът, възвръщайки обичайния си маниер и глас. Изправя се и пъха ръце в джобовете. — Пожелавам ти приятна вечер!

— На вас също! — отвръщам. Той се очертава като доста тъжна фигура, сам-самотен в офиса до моята саксия с филодендрон. И неочаквано в главата ми проблясва мисълта, че както аз съм избягала тук, за да се скрия от нещо, дали и сър Ричард не е избягал? И ако е така, от какво?

Колкото бързо мисълта мина през ума ми, толкова бързо и си замина. Не ставай глупава, той е щастливо женен за лейди Блексток от цели двайсет години! От какво би могъл да бяга?

Вземам чантата си, махам му с ръка и тръгвам към асансьора.

След топлината в офиса, излизам навън и все едно се озовавам във фризер. Решавам да вървя бързо. Прекалено студено е, че да чакам автобус дори и с моето пухено палто, освен това живея на двайсет минути път пеш. Изравям от чантата си айпода, разплитам кабелите на слушалките и, докато слушам гласа на Паоло Нутини 4 4 Шотландски певец с италиански корени, роден през 1987 г. — Б.пр. , вървя към реката. След две песни виждам величествената арка на моста Хамърсмит пред мен. Богато украсените със злато детайли изпъкват в тъмнината под светлините на автомобилните фарове. Откъм реката веят ледените пориви на вятъра и се завихрят около замръзналите ми уши, затова вдигам яката, заравям лицето си и го крия в шала от мохер. Продължавам да вървя. Под мен Темза е мастиленочерна, но по бреговете й мога да различа кръчмите, наредени като елхи с гирлянди от цветни светлини. Мога да различа дори фигурите на хора, излезли навън от топлината на бирените изпарения, с риск да се простудят, за да изпушат по една цигара.

Изключвам айпода си. Сега мога да чуя и звуците от разговори и смях, донесени от поривите на вятъра. За миг спирам и се навеждам над перилата. Оставям погледа си да се рее. Има нещо магическо да висиш високо над Темза, гледайки към Лондон и живота под теб. Обзема ме едно чувство за свобода и спокойствие, въпреки шума на преминаващите зад мен коли, което дава на мисълта ми пространство да блуждае. Да сънува. Да мечтае. Да мисли.

А аз, както обикновено, мисля за мен и за Себ. Това се е превърнало в нещо като навик — да си припомням сцени и разговори, да ги превъртам в главата си, да си представям какво щеше да стане, ако не бях казала това или не бях направила онова, и ако бях реагирала така, а не както… За да има връзка, трябват двама, както и за да бъде прекъсната тя, също трябват двама, но има много неща, които аз направих неправилно… Не кой знае колко големи, не, просто много дребни, случайни неща.