Александра Потър - Да започнем отначало

Гледам втренчено розовите и жълтите листчета за напомняне и чувствам зараждането на тревога. Със сигурност трябва да започна да разчиствам някои от тях, в противен случай скоро няма да мога да виждам екрана.

Нито Фейсбук.

Забелязвам албум на приятел, озаглавен „Рай“, и започвам безцелно да прескачам през снимките: ето една на залез… поглед към безкраен басейн… неговата и на пиленцето му татуировки… той, с ръце, обвити около нея, загледан влюбено в очите й…

Въздишам дълбоко. Ако досега се чувствах депресирана, сега направо съм изравнена със земята. На фона на гаджета, които дават подаръци, перфектни съпрузи и романтични ваканции, моят любовен живот, или по-точно — липсата на такъв, е в отчайващ контраст. Знам, знам, че имам късмет в много други неща. Добре де, може да нямам зашеметяваща кариера, но имам работа. Имам покрив над главата си (всъщност, технически погледнато покривът е на съквартирантката ми Фиона, тъй като апартаментът е неин, а аз съм под наем в свободната стая), и както мама винаги гордо подчертава: „Ти имаш отлично здраве, Тес“.

Е, щеше да е по-хубаво, освен здраве, да имам и едно обожаващо ме гадже.

Зарязвам чуждия албум и поглеждам разяждащия въпрос до снимката ми в профила: „ Какво мислиш?“ . Чувствам в стомаха си познато свиване като топка. Опитвах се да го игнорирам, но е невъзможно.

В главата ми се върти само една дума: Себ .

Да си призная, той въобще не излиза от ума ми. Там е от мига, в който се събудя сутринта, до момента, в който легна да спя. И така, откакто се разделихме преди два месеца. За да бъда по-точна — два месеца, една седмица и три дни.

Дааа , продължавам да ги броя.

Два месеца, една седмица и три дни, откакто проведохме „онзи разговор“. Наричам го разговор, но тази дума означава комуникация между двама души. А фактът е, че всъщност тогава говори главно той, като каза, че ме обичал, но не бил влюбен в мен, докато се опитваше да не ме гледа в очите, вперил поглед в маратонките си, а аз седях срещу него на дивана и се борех да преглътна сълзите, за да не му дам възможност да види, че сърцето ми е разбито.

Бяхме заедно почти година и аз наистина, ама наистина го обичах. Обичах факта, че е американец и е толкова различен от мен, с непознатите културни препратки, пристрастеността към кафето със соево мляко и навика да произнася грешно станциите на метрото — веднъж нарече „Лестър скуеър“ „Ла-ес-тър скуеър“. Харесваше ми, че беше умен и успешен, че имаше широки рамене, в които можех да се сгуша, в онова, което бях кръстила „моето скрито местенце“. Дори обичах ужасното му свирене на китара — „Wanderwall“ 2 2 Песен на английската рок банда „Оейзис“, написана от китариста на бандата Ноел Галахър, през 1995 г. — Б.пр. бе любимото му парче, а това че не помнеше и половината от акордите беше по-скоро мило и възхитително.

И разбира се, обичах секса с него. При този спомен чувствам познато стягане в слабините. Наистина ми харесваше да правя секс с него.

Някои хора започват да се обичат постепенно. Първоначално са само приятели. Но със Себ стана моментално. Той бе Единственият. В мига, в който излязохме на първата ни среща, когато бях толкова нервна, че разлях чашата червено вино в скута му, знаех, че съм загубена. Нямаше смисъл да се съпротивлявам. Щях да се влюбя в него и не можех да направя нищо.

Онова, което не знаех, бе колко лошо щях да се разочаровам.

След този „разговор“, който всъщност не бе никакъв разговор, не съм го нито чула, нито видяла, освен едно странно съобщение по мобилния с текст „Искам просто да ти кажа здравей!“ и една картичка по електронната поща, с която ми пожелаваше „Весела Коледа!“. Но аз обвинявам единствено себе си. Въпреки че той така и не го каза никога, дълбоко в себе си знам, че вината за раздялата ни бе моя. Аз съм причината да не се получи и не мога да престана да мисля, че ако бях направила някои неща по друг начин, все още щяхме да бъдем заедно…

Чувствайки как сълзите напират в очите ми, мигам бързо, за да ги прогоня. Няма смисъл да се връщам и да мисля отново и отново за това. Човек не може да изрепетира една връзка, така че втория път да я изиграе правилно. Себ и аз сме разделени и трябва да го забравя, да забравя всичко за него и да продължа напред.

— Ей, тук е като в някакъв призрачен град!

Вдигам стреснато очи от екрана на монитора, за да видя една висока фигура, облечена в неоново зелено яке и шлем на велосипедист да крачи право към мен през фоайето.