Александра Потър - Да започнем отначало

— Имам седем сестри, единайсет племеннички и два племенника — обяснява Фъргюс. — Представи си какво става в стаята. Всички крещят и викат през главите на другите. Повярвай ми, в сравнение с това, навсякъде другаде е спокойно.

При тези думи завърта очите си така изразително, че не мога да не се усмихна на нещастното му изражение.

— А ти? Как е при теб? Голямо семейство и куп роднини?

— Не — клатя глава. — Родителите ми отлетяха за Австралия, за да навестят брат ми, който тази година реши да обикаля света, така че прекарах Коледа с дядо. — Решението ми от преди малко да не се поддавам на чара на Фъргюс е изчезнало и не мога да не споделя него.

— Значи и ти си прекарала спокоен празник?

Мисля си за дядо Конъли. Има много думи, които бих могла да използвам, за да го определя, но спокоен не е една от тях.

— Не съвсем — усмихвам се унило, докато мисълта ми се връща към сцената: аз и половин дузина дядови приятели над осемдесет години, скупчени около разтегателната маса в неговата стая в пансиона, хапващи пай с кайма и наслаждаващи се на няколко бутилки уиски „Блексток & Уайт“ които донесох със себе си, докато той ни забавлява с репертоара си от ужасни стари вицове.

— Моят дядо е на деветдесет и две и винаги се опитва да ме преметне — усмихва се той. — А аз си мислех, че като остарее, ще седи на люлеещия се стол и ще ме черпи с карамелени бонбони „Вертер“.

— Да, знам ги! — смея се, въпреки лошото си настроение. Свежият му хумор е заразителен.

— Е, къде е купонът тази вечер?

Спирам да се смея и го гледам неразбиращо.

— Какъв купон?

— Как какъв? Новогодишният?

— О, да, разбира се — цял ден се опитвах да забравя за това. Нова година не е най-прекрасната дата в календара на някой, който се опитва да лекува разбитото си сърце. — Ще ходя на парти със съквартирантката си.

— Браво! — той кой знае защо е ентусиазиран. — И къде е това парти?

Е, тук се запънах. Колебая се. Фиона се готви за него от седмици, но аз не й обръщах много внимание. Да си призная, тайно се надявах, че ако го игнорирам, просто ще мине и замине. Както направих със сметките и онези два килограма, които сложих върху себе си по Коледа.

— Ами… всъщност не съм съвсем сигурна…

За щастие съм прекъсната от силния звън на радиотелефона му, и гласът на контрольора го инструктира да поеме друга поръчка.

— Окей, разбрах, хващам пътя — той ми се усмихва извинително. — Е, приятна вечер!…

— Да, на теб също! — кимам, докато го гледам как закопчава шлема си и се бори с непокорните черни кичури, които определено не искат да се подчинят. — До скоро.

— Ще се видим догодина — смигва ми весело той и като се обръща, излиза бързо от офиса.

Гледам как неоновата фигура изчезва през рецепцията, сетне се връщам към своя компютър и Фейсбук.

И неочаквано замръзвам.

На екрана се мъдри снимка на Себ. От някакво парти.

Стомахът ми се преобръща. Гледам, без да мигам, като заек, заслепен от фаровете на кола на магистралата.

О, господи! Докато се бях търкаляла на дивана, заобиколена от мокри кърпички и празни опаковки от шоколадови дражета „Малтесърс“, обута в развлечения си стар клин, без грим и изпаднала в такава депресия, че дори сериите на „ИйстЕндърс“ 3 3 Популярен английски телевизионен сериал. — Б.пр. ми изглеждаха забавни и весели в сравнение с моето настроение, Себ се бе забавлявал. Без мен.

Мозъкът ми моментално изпада в безтегловност. Къде е? Чие е това парти? Сам ли е отишъл? Среща ли се с някоя? Има ли и други снимки?

Гледам за миг физиономията му, докато се самоизтезавам с всевъзможни предположения, преди отново да се стегна и да дойда на себе си.

Господи, та това е смешно! Трябва да го забравя.

Без да искам, натискам импулсивно „изтрий“. Изскача съобщение: „ Сигурни ли сте, че искате да изтриете Себастиан Филдинг от своите приятели? “ И преди да успея да променя решението си, натискам потвърждение и снимката му изчезва.

Край. Няма го. Лесно и просто. Ей така. Няма го.

Гледам няколко секунди в пространството, където обикновено стои той, сетне се връщам към работата си и махам една залепена розова бележка за напомняне.

Ех, ако беше така лесно да изтрия и него от сърцето си!

В четири часа сър Ричард обявява, че офисът официално затваря и ме изритва към вкъщи.

— Няма ли да ходиш на парти? — гласът му ехти добродушно, докато приглажда един непокорен кичур коса, който се вее около главата му като неспокойна птица, заплашваща да отлети. „За нещастие ще ходя“ е отговорът на върха на езика ми. Но не го произнасям. Да се чувстваш отчаян е едно, а да позволиш на шефа си да узнае, че си една руина с разбито сърце, която няма търпение да се прибере у дома и да се скрие под юргана, докато годината си отиде, е нещо съвсем друго.