Александра Потър - Да започнем отначало

Той бърка в пощенската чанта, преметната през гърдите му, и вади един пакет, а след като се оглежда и вижда, че на рецепцията няма никого, тръгва по коридора към мен.

— Къде са всички? — пита непознатият със силен ирландски акцент, оглеждайки офиса и празните бюра, осеяни с остатъци от коледна украса.

— Някои се сгодяват… други са на меден месец в Бали… правят си татуировки, заедно с кокошчицата…

Той се мръщи объркано.

— Кокошка с татуировка?

— Извинете, не ми обръщайте внимание. — Спирам въпросите му с махване на ръката и се насилвам да се усмихна, докато вземам пакета от него. — Благодаря…?

— Фъргюс — подсказва спонтанно той.

— О, да… Фъргюс — кимам.

Това е един от нашите куриери с велосипед. Виждала съм го да се мотае из рецепцията, да влиза и да излиза, но никога не съм говорила с него, освен в редките случаи, когато секретарката Ким тичаше до тоалетната и аз трябваше да се разпиша за няколко спешни доставки вместо нея. Обикновено ползвахме услугите на фирма, изпълняваща доставките с мотоциклети или микробуси, но преди шест месеца сър Ричард — генералният директор, премина на страната на „зелените“ (в смисъл залитна по природосъобразен начин на живот с цел опазване на околната среда) и изпрати едно мемо, в което нареди да използваме „силата на педалите, а не на петрола“. Оттогава започнахме да ползваме услугите на куриери с велосипеди.

— Великолепно — отвръща бодро Фъргюс. — Току-що едва не се сбих с един чекиджия в порше, който не можеше да види дори задника си в огледалото, но освен това… — Сваляйки каската, той прокарва ръка в ръкавица през заплетени кичури черна коса. За пръв път виждам лицето му и осъзнавам, че всъщност е много хубав. — А ти как се казваш? — Повдига вежди и поглежда малката картичка с името на бюрото ми. — А, Тес Конъли, значи. — Вдига очи и ме ослепява с усмивка на съблазнител.

— О, боже! — мърморя под носа си и започвам да местя разни документи по бюрото. Виждала съм го как флиртува с всички момичета във фирмата и нямам никакво намерение да се поддавам на чара му. — Заета съм.

— Да, виждам — кима той, оглеждайки присмехулно абсолютно празния офис.

— Всъщност не съм спряла да работя цял следобед — отговарям надуто и надменно.

Което си е очевидна лъжа. Работа няма. Никой не работи. Между Коледа и Нова година не се случва нищо и повечето хора използват тези дни за ваканция, особено ако смятат да направят малко вътрешен ремонт или освежаване на горния етаж. Единствено аз пожелах да идвам доброволно на работа, защото се надявах това да ме разсее, да държи ума ми зает с други мисли и да мога да свърша нещо полезно, освен да седя на дивана с Фиона, да гледам телевизия и да бъркам в огромната тенекиена кутия със сладкиши, която баба й и дядо й изпратиха.

Но не искам този дързък куриер с велосипед да знае това, затова вдигам лист хартия и се преструвам, че го чета.

— Ето на, това е много важен факс от наш клиент в Бразилия.

Виждате ли, поне мога да изглеждам като суперзаета лична асистентка.

— Какво означава дупета, бедра и захар? — пита той, докато наднича и чете през рамото ми.

— Какво? — поглеждам към „важния факс“ и виждам, че всъщност е листовка с програмата на класовете по аеробика, на които мисля да се запиша. Основната дума е „мисля“. Мисля да направя нещо ново за новата година, при това е точно зад ъгъла, на една крачка разстояние — убедена съм, че ще бъде добро начинание. — О, ами… това е нов вид бразилски ром — оплитам се в лъжите аз.

— Стига бе — хили се Фъргюс, а яркозелените му очи святкат от удивление. — Ти сериозно ли говориш?

— Да, нали ги знаеш какви са бразилците? — продължавам да лъжа, докато кръстосвам пръстите си под бюрото (тогава лъжата не се брои). — Всички са луди на тема „тяло“, да изглеждат като Жизел…

— Виж ти, значи всеки ден научаваш нещо ново, а?

— Ъхъ… да — кимам, но избягвам погледа му.

— Представям си само как ще си го поръчам в кръчмата: искам едно голямо „Дупе, бедра и захар“. — Той се смее от сърце и клати глава. — Чакай само да разкажа на момчетата в Дъблин за този нов ром!

О, дяволите ме взели и мен, и голямата ми уста!

— Значи ще си ходиш в Дъблин? — питам, опитвайки се да сменя темата на разговор от бразилските супермодели и измислените от мен напитки.

— Не, тази година няма — отвръща той, докато търка леко наболата си брада. — Реших да прекарам една спокойна Коледа и Нова година тук.

— Спокойна? В Лондон? — Понеже идвам от провинцията, не мога да опиша Лондон като спокоен град.