Дженифър Донъли: Северно сияние

Копнеех за нещо различно и това ми даваше повече кураж, отколкото беше здравословно за мен.

— Татко, плащат добре — заубеждавах го. — Мислех да задържа част от парите за себе си, а останалото да дам на теб. Знам, че имаш нужда.

— Не можеш да отидеш в хотела съвсем сама. Не е редно.

— Но аз няма да съм сама. Ейда Бучард, Франсес Хил и Джейн Майли отиват да работят в „Гленмор“. А и семейство Морисън, управляващите хотела, са почтени хора. Ралф Симс също ще е там. И Майк Бучард. Също и Уийвър.

— Присъствието на Уийвър Смит не е за хвалба.

— Моля те, татко — прошепнах.

— Не, Мати. И точка по въпроса. По тези хотели се навъртат какви ли не.

„Какви ли не“ означаваше мъже. Татко все ме предупреждаваше за дърварите, ловците, водачите и земемерите. За богатите безделници от Ню Йорк или Монреал. За артистите в театралните трупи, идващи от Утика, цирковите акробати от Олбъни или за професионалните картоиграчи, дето ги следваха по петите.

— Всички мъже искат само едно, Матилда — все повтаряше. Веднъж попитах какво е то, но получих шамар и предупреждение да не ставам нахална.

Не мисълта за непознатите мъже тревожеше татко. Това беше само извинение. Познаваше повечето от хотелиерите и беше наясно, че управляват почтени и прилични места. Тормозеше го мисълта още някой да го напусне. Исках да споря, да го накарам да проумее. Но челюстта му беше здраво стегната и зърнах едно мускулче на скулата му да потръпва. Лотън предизвикваше този ефект. Последния път, когато това се случи, татко замахна към него с прът с метална кука на върха, служещ за преместване на трупи, а той избяга и никой не чу и дума от него в продължение на месеци. Докато накрая не получихме пощенска картичка от Олбъни.

Приключих със съдовете, без да обелвам и дума, и тръгнах към къщата на Хъбард. Краката ми тежаха като олово. Исках да печеля пари. Желаех го отчаяно. Имах план. Е, по-скоро мечта, отколкото план, и „Гленмор“ представляваше само част от нея. Но в онзи момент не се чувствах особено обнадеждена. Ако татко казваше „не“ на хотел „Гленмор“, който се намираше само на няколко километра, какъв ли врясък щеше да нададе за Ню Йорк?

Ако пролетта имаше вкус, той би бил този на връхчетата от сладка папрат. Зелени, хрупкави и свежи. Тръпчиви като пръстта, в която се бяха родили. Прекрасни като слънцето, което ги беше призовало да се покажат. Трябваше да ги бера, всъщност аз и Уийвър заедно. Канехме се да напълним две кофи — едната щяхме да поделим, а другата да продадем на готвача в хотел „Игъл Бей“ — но аз бях прекалено заета да ги ям. Не можех да се спра. Копнеех за нещо прясно след месеци, изкарани на стари картофи и консервиран боб.

— Избе… — опитах се да заговоря, но устата ми беше пълна. — Избе…

— Прасето на майка ми има по-добри маниери от твоите. Защо първо не преглътнеш? — попита Уийвър.

Направих го. Но не преди да налапам още няколко, а после облизах устни, завъртях очи и се усмихнах. Връхчетата от сладка папрат са прекрасни. Татко и Аби ги харесват пържени в масло, поръсени с черен пипер и сол, но аз ги предпочитам току-що откъснати.

— Избери дума, Уийвър — казах най-накрая. — Победителят чете, изгубилият бере.

— Пак ли се държите като глупаци? — попита Мини, която седеше на един голям камък наблизо. Беше бременна и по тази причина беше извънредно дебела и кисела.

— Дуелираме се, а не се правим на глупаци, госпожо Компо — отговори Уийвър. — Става въпрос за нещо много сериозно и ще сме благодарни за малко тишина.

— Дай ми кофата тогава. Умирам от глад.

— Не. Изяждаш всичко, което наберем — отсече Уийвър.

Тя погледна гузно към мен.

— Моля те, Мати — запридумва ме.

Аз поклатих глава.

— Доктор Уолас каза, че трябва да се движиш, Мин. Смята, че ще ти се отрази добре. Стани и сама си набери.

— Но, Мат, вече се раздвижих. Извървях целия път от езерото дотук. Уморена съм.

— Мини, опитваме се да се дуелираме, ако не възразяваш — подвикна Уийвър.

Мини се нацупи и въздъхна. Надигна се тромаво от камъка, приклекна сред храстите сладка папрат и започна да къса връхче след връхче. Поглъщаше ги бързо, като ги тикаше в устата си със замах и дори не си оставяше време да усети вкуса им. Докато я наблюдавах, имах странното усещане, че ако доближа прекалено, ще ми изръмжи. Някога не обичаше връхчета от сладка папрат, но това важеше за времето, преди да забременее и да започне да яде всичко, попаднало пред погледа й. Каза ми, че веднъж дори облизала въглен, когато никой не я гледал. Смукала и ноктите си.