Дженифър Донъли: Северно сияние

— Кога? Не си те представям да пълзиш под легло, Мат.

— В края на февруари. За два дни натрупа метър и двайсет, нали помниш? И то върху вече навалелия близо метър сняг. Виелицата навя преспи върху верандата и задръсти входната врата. Не можехме да отворим и вратата на пристройката. На татко му се наложи да излезе през кухненския прозорец. Вятърът виеше и свистеше, а единственото, което исках, беше да се сгуша под нещо и повече никога да не изляза. Повечето от нас се чувстват по този начин от време на време. Майка ви прави каквото чувства, че й се прави. Това е единствената разлика. Ще я посетя преди училище. Ще проверя дали мога да намеря буркан с ябълки, който да й занеса, и малко кленова меласа. Нали ще й се хареса?

— Ще й хареса. Знам, че ще й хареса. Благодаря, Мати.

Изпратих Томи и Джени на училище с надеждата, че като стигна в дома на Хъбард, майката от семейство Уийвър вече ще е там. Нея по я биваше да убеди Еми да излезе изпод леглото. Довърших миенето на съдовете, като гледах през прозореца към голите клони на дърветата и кафявото поле в издирване на жълти участъци сред купчинките сняг. Ако успееш да набереш змийски език през април, пролетта ще настъпи рано.

Хората наричат този период от годината — когато мазето вече е почти изпразнено, а в градината още не е посято нищо — шестседмичния недоимък. В предишни години, когато настъпеше март, имахме пари да си купим месо, брашно, картофи и каквото друго ни беше нужно. В края на ноември татко отиваше да прекарва трупи около езерата Индиан и Ракет. Тръгваше веднага щом прибереше сеното и оставаше там през цялата зима, за да транспортира трупите, отсечени през лятото. Управляваше впряг от коне, които теглеха ниска шейна с широки шини. Трупите биваха накамарвани на височината на мъж, стъпил върху раменете на друг мъж. Той ги сваляше от планината по заледените пътища, като разчиташе на тежестта на товара и на собствените си умения, за да не позволи на шейната да се пързулне неконтролируемо надолу и да убие конете и всичко друго по пътя си.

С настъпването на март снегът започваше да се топи, повърхността на пътищата омекваше и ставаше невъзможно по тях да се прекарват тежки товари. Наближеше ли краят на месеца, започвахме да се озъртаме за татко всеки ден. Никога не знаехме кога точно ще се прибере. Или как. В нечия каруца, ако има късмет. Или пеша, ако няма. Често го чувахме да пее някоя нова научена песен още преди да сме го зърнали.

Ние, момичетата, се втурвахме към него. Лотън крачеше. Мама полагаше всички усилия да остане на верандата, да бъде въздържана и да се държи подобаващо, но никога не успяваше. Той й се усмихваше и в следващия миг тя хукваше по пътеката към него, разплакана от радост, че той си е у дома и всичките му крайници все още са си по местата. Той сграбчваше лицето й в дланите си, като я задържаше на една ръка разстояние и обърсваше сълзите й с мръсните си палци. Всички искахме да го докоснем и да го прегърнем, но той не ни позволяваше.

— Не ме доближавайте. Бъкам от гадинки — предупреждаваше ни.

Събличаше се зад къщата, заливаше дрехите си с газ и ги изгаряше. Поливаше също и главата си, а Лотън разресваше косата му, за да го отърве от въшките.

Докато той вършеше всичко това, мама стопляше вода и напълваше голямата ни метална вана. После татко се къпеше насред кухнята за първи път от месеци. След като вече беше чист, си устройвахме пиршество със свински пържоли, полети със сос, и картофено пюре, върху което се стичаха реки от разтопено масло. Както и последните останали царевица и грах. И топли меки хлебчета. А за десерт — боровинков кейк, направен с последните скътани плодове. После всички получаваха подаръци. В гората нямаше магазини, но амбулантните търговци се бяха научили да обикалят из биваците на дървосекачите, точно след като на мъжете им беше платено за сезона. За Лотън имаше джобно ножче, а за момичетата — панделки и бонбони. Мама получаваше дузина стъклени копчета и топ плат за нова рокля. Може би памучен сатен с цвят на яйце от червеношийка. Или бежово и кафяво каре. Изумруденозелено кадифе или яркожълт шантунг. А веднъж й донесе моаре, което имаше цвета на червени боровинки. Мама го притисна към лицето си, загледана в татко, а после прибра плата, неспособна да посегне към него с ножица в продължение на месеци. В такава вечер всички се настанявахме в дневната, осветени от пламъка на цилиндричната печка, ядяхме карамелените и шоколадови бонбони, донесени от татко, и слушахме разказите му. Той ни показваше всички нови белези, с които се бе сдобил, разправяше ни за лудориите на дървосекачите, споделяше за лошотията на шефа си и колко ужасна била храната, а също и как са въртели номера на готвача и на горкия му помощник. Вечерите, когато татко се завръщаше у дома, бяха по-хубави от Коледа.