Дженифър Донъли: Северно сияние

— Размърдваме се, ставаме и хуква нашата дружина…

— Бет, моля те! — казах, докато връзвах плитката с панделка. — Лу, ботушите! Внимавай с ботушите!

— Брадвите наточени са, ще сечем неудържимо.

— Какво? Едва те чувам, Мат — отговори Лу. — Дявол да те вземе, Бет, млъкни — извика тя и я плесна през устата.

Бет изпищя и се метна със сила към облегалката. Столът се прекатури и събори ведрото на Лу. Млякото и Бет се озоваха на пода. Бет се разплака, Лу се разкрещя, а аз си пожелах мама да беше с нас. Правя го всеки ден. Поне по сто пъти.

Когато мама беше жива, успяваше да приготви закуска за седем души, да ни изпита за уроците, да закърпи панталоните на татко, да ни опакова обяда, да сложи млякото да се подквасва и да разточи кора за пай. Всичко едновременно и без изобщо да повишава глас. Аз имам късмет, ако опазя кашата да не изгори, а Бет и Лу — да не се избият.

Четиринайсетгодишната Аби влезе, като крепеше в престилката си четири кафяви яйца. Внимателно ги постави в една купа в скрина с остъклени вратички и хвърли поглед към случващото се пред нея.

— На татко му остава само да оправи прасетата. Скоро ще е тук — съобщи тя.

— Татко ще ти нашари задника, Бет — заяви Лу.

— Ще нашари твоя, задето каза „задник“ — отговори Бет, все още подсмърчайки.

— Сега и ти го каза. Ще получиш двоен пердах.

Лицето на Бет се изкриви и тя поднови плача си.

— Достатъчно! И двете! — изкрещях аз, потресена от мисълта татко да свали колана си и вече чувах плющенето му върху краката им. — Никой няма да бъде пердашен. Докарайте тук Барни.

Бет и Лу се втурнаха към печката и извлякоха бедния Барни иззад нея. Старото ловно куче на татко е немощно и сляпо. Изпуска се. Чичо Върнън смята, че татко трябва да го заведе зад обора и да го застреля. Татко казва, че по-скоро ще застреля чичо Върнън.

Лу настани Барни пред локвата. Той не можеше да види млякото, но успяваше да го подуши и започна да лочи лакомо. Не беше вкусвал мляко от цяла вечност. Нито пък ние. Кравите не дават нищо през зимата. Една от тях обаче тъкмо беше започнала, така че за първи път от месеци имаше малко мляко. Скоро щеше да има повече. До края на май оборът щеше да е пълен с телета и татко щеше да поема рано сутрин, за да доставя мляко, сметана и масло на хотелите и почивните селища. Но онази сутрин това ведро беше всичко, с което разполагахме за първи път от много време, и той без съмнение очакваше малко от млякото в кашата си.

Барни изблиза по-голямата част. Аби почисти останалото с парцал. Бет беше мокра, а линолеумът под стола и беше по-чист, отколкото навсякъде другаде, но аз се надявах татко да не забележи. На дъното на ведрото имаше останало известно количество. Добавих малко вода и го сипах в каничка, която поставих до купата му. За вечеря щеше да очаква млечен сос или пък яйчен крем, след като кокошките бяха снесли четири яйца, но реших да се тревожа за това по-късно.

— Татко ще разбере, Мат — заяви Лу.

— Как? Барни ли ще му каже?

— Когато Барни пие мляко, после пърди ужасно.

— Лу, само защото се обличаш и ходиш като момче, не значи, че трябва и да говориш така. На мама не би й харесало — отбелязах аз.

— Мама я няма вече, ще говоря както си ща.

Аби, която плакнеше парцала в мивката, се извъртя рязко.

— Мълчи, Лу! — изкрещя, с което ни стресна, защото Аби никога не крещеше. На погребението на мама дори не заплака, въпреки че няколко дни по-късно я открих в спалнята на татко да стиска портрет на майка ни в метална рамка така силно, че ръбовете бяха прерязали дланта й. Нашата Аби е като шарена рокля, която след прането е обърната наопаки, за да съхне, и всичките й цветове са скрити. Лу е пълната й противоположност.

Докато двете продължаваха да се заяждат една с друга, чухме нечии стъпки в пристройката отвъд кухнята. Свадата замря. Мислехме, че е татко. Но после се раздаде почукване и тътрене на крака, та така разбрахме, че отвън е съседското момче Томи Хъбард, отново изгладнял.

— Някъде сърби ли те, Том? — извиках аз.

— Не, Мат.

— Тогава ела да закусиш. Първо си измий ръцете.

Последния път, когато го пуснах да яде с нас, ни донесе бълхи. Томи има шест братя и сестри. Живеят на Ънкас Роуд също като нас, но по-нагоре по пътя, в схлупена дървена къща. Земята им разделя нашата от тази на семейство Лумис, като се врязва от страната на пътя. Нямат баща или по-скоро имат мнозина такива, зависи чия версия случите. Еми, майката на Томи, прави каквото може, като чисти хотелски стаи и продава малките си картини на почиващите, но това не стига. Децата й все са гладни. Къщата й е неотоплена. И не успява да си плати данъците.