Дженифър Донъли - Северно сияние

Докато Мати Гоуки, нейните роднини и приятели са литературни образи, някои от героите в романа като Дуайт Спери и Джон Денио са реални хора. Други като Хенри, помощник-готвача, и Чарли Еклър, капитана на туршиената лодка, са измислени, но създадени по описания на истински личности. Няколко автори от региона ми помогнаха да облека старите кости с плът. Бих искала да изкажа благодарност за огромния си дълг към Марилий Армър, У. Доналд Бърнап, Матю Дж. Конуей — моя прачичо, — Харви Л. Дънъм, Рой К. Хигби, Хърбърт Ф. Кийт, Уилям Р. Марло и Клара В. О‘Брайън. Техните мемоари и истории ми позволиха да преплета факти с художествена измислица, като ми предоставиха имена, дати и събития; описания на хората от района и техния бит; хронологии на градове и курорти.

Джеролд Пепър, директор на библиотеката на музея на Адирондак, ми позволи достъп до протоколи от процеса срещу Джилет и до много други материали, включително до дневниците на Лусила Арвила Милс Кларк — съпруга на фермер от Кранбъри Лейк, — както и писмени документи от големите летовнически селища. Експонатите на музея ми дадоха информация за дърводобива и транспорта. Музеят „Фармърс“ в Купърстаун, щата Ню Йорк, ми даде ценни познания относно някогашните методи в земеделието и животновъдството. Задължена съм на персонала на тези два прекрасни музея. Не биха могли да проявят повече отзивчивост и търпение към моите безкрайни въпроси.

Задължена съм също на Пег Мастърс, историк от Таун пъб Уеб и бивш директор на Историческата асоциация на Таун ъв Уеб, задето ми позволи да разгледам сбирката от фотографии на асоциацията и документите й. Тя ме осведоми също така за бизнеса в Инлет в миналото и за смесеното училище в Инлет. Бих искала да благодаря на служителите от Общинската библиотека на Порт Лайдън, които ми дадоха за продължително ползване дефицитни издания от Адирондак.

Моите благодарности и към Нанси Мартин Прат и семейството й, задето поддържат красивия „Уолдхайм“ какъвто винаги е бил, и на персонала на настоящия „Гленмор“ (първоначално магазин „Гленмор“, а сега питейно заведение), задето ми разрешиха да обиколя мястото и да поиграя с техния „Хамлет“.

Сърдечни благодарности на майка ми, Уилфрийд Донъли, задето ме запозна с Грейс Браун; на баща ми Мат Донъли за уроците по ботаника и изящното изкуство на риболов с муха; на баба ми Мери Донъли, задето ми разправяше истории за баща си дървосекач и за работата си като сервитьорка в „Уолдхайм“; на моя чичо Джак Бенет, задето знае повече истории за гората, отколкото дървета има в гората. И накрая бих искала да изразя дълбока признателност към Стивън Малк, моя агент; Майкъл Стиърнс, моя редактор, и Дъг Дъндас, моя съпруг, за тяхната безрезервна подкрепа, съвети и напътствия.

Когато в Норт Удс настъпи лятото, времето забавя темпо. В някои дни напълно спира. Небето, сиво и натежало през по-голямата част от годината, се превръща в безкрайна синева, толкова необятна и ярка, че няма как да не спреш онова, което вършиш — било то простиране на мокри чаршафи или ронене на купчина царевица на задните стълби, — и да се вгледаш в него. Насекоми жужат в брезите, примамват те да излезеш на слънце под клоните, а от топлината въздухът е неподвижен, натежал и напоен със сладък аромат.

Стоя на верандата на хотел „Гленмор“, най-изискания в Биг Мус Лейк, и си казвам, че днес — вторник, 12 юли 1906 година — е тъкмо такъв ден. Времето е спряло, прелестта и покоят на този прекрасен следобед никога няма да си идат. Пристигналите от Ню Йорк гости, всички облечени в бели летни дрехи, ще продължават безспир играта си на крикет на ливадата. Възрастната госпожа Елис ще остане на верандата до края на вечността, почуквайки с бастуна си по парапета за още лимонада. Децата на лекари и адвокати от Утика, Рим и Сиракюз няма да спрат гонитбата си със смехове и пищене из гората, замаяни от прекалено многото изяден сладолед.

Вярвам в тези неща. С цялото си сърце. Защото съм добра в самозалъгването.

Докато Ейда Бучард не излиза отвътре и не плъзва ръката си в моята. А госпожа Морисън, съпругата на управителя, не ни отминава и не спира в горния край на стълбите. При всеки друг случай би ни нахокала, че бездействаме. Сега като че дори не забелязва присъствието ни. Ръцете й са скръстени пред гърдите. Очите й, помръкнали и угрижени, са приковани в пристана. А там беше привързано параходчето.