Дженифър Донъли - Северно сияние

— Това е „Зилфа“, нали, Мати? — прошепва Ейда. — Претърсили са езерото с драга, нали?

Аз стисвам ръката й.

— Едва ли. Струва ми се, че засега само оглеждат покрай брега. Според готвачката онази двойка вероятно просто се е изгубила. Не са успели да намерят пътя обратно в тъмното и са прекарали нощта някъде под боровете. Това е всичко.

— Уплашена съм, Мати. Ти не си ли?

Не й отговарям. Не съм уплашена, не точно, но не мога да обясня как се чувствам. Понякога думите ми убягват. Изчела съм почти всички, съдържащи се в речника на английския език „Уебстър“, но все още се затруднявам да ги извикам в нужния момент.

Точно в този миг ми е нужна дума, описваща онова усещане за студенина и прималяване дълбоко у теб, подсказващо ти, че се случва нещо, което ще те промени, и ти не го желаеш, но не можеш да го предотвратиш. За първи път си наясно, наистина за първи път, че всичко вече ще се дели на „преди“ и „след“, на „беше“ и „ще бъде“. И вече никога няма да бъдеш съвсем същата личност.

Предполагам, че именно това е изпитала Ева, когато е захапала ябълката. Или Хамлет, когато е зърнал духа на баща си. Или пък Исус, когато е бил момче и някой му е обяснил как в крайна сметка баща му не е дърводелец.

Каква е думата за това чувство? За осъзнаването, страха и загубата, смесени в едно? Свобострах? Дързужас? Умотвратяване?

Застанала на верандата под безукорно чистото небе, докато пчелите жужат лениво в розовите храсти, а чинките подвикват весело и мелодично от боровите клони, си казвам, че Ейда е нервозна глупачка и все се тревожи без причина. Нищо лошо не може да се случи в „Гленмор“, не и в ден като този.

Тогава зървам пребледнялата и останала без дъх готвачка да тича откъм пристана, привдигнала поли, и вече знам, че греша.

— Мати, отвори салона! — извиква тя, без да я е грижа за гостите. — Побързай, момиче!

Едва я чувам. Заковала съм поглед в господин Краб, механика на „Зилфа“. Той върви по пътеката с млада жена на ръце. Главата й е клюмнала пред гърдите му, подобно на прекършен цвят. От полата й се стича вода.

— О, Мати, погледни я. Мили боже, Мати, виж — промърморва Ейда и усуква престилката си.

— Шшш, Ейда. Подгизнала е, това е всичко. Изгубили са се в езерото и… лодката се е обърнала, а те са доплували до брега… Явно е припаднала.

— О, мили боже — произнася госпожа Морисън, а ръцете й се стрелват към устата.

— Мати! Ейда! Защо стоите като някакви глупачки? — изпъхтява готвачката, докато изкачва по стълбите едрото си тяло. — Мати, отвори резервната стая. Онази до салона. Спусни завесите и постели на леглото старо одеяло. Ейда, иди да приготвиш кана с кафе и сандвичи. В хладилния шкаф има шунка и пиле. Размърдайте се!

Няколко деца играят на криеница в салона. Аз ги прогонвам и отключвам вратата към малка спалня, която обикновено се използва от кочияши на дилижанси и капитани на параходи, ако времето е прекалено лошо за път. Осъзнавам, че съм забравила одеялото, и се втурвам към килера със завивките. Връщам се обратно и отварям рязко вратата след едно превъртане на ключа точно когато влиза господин Краб. Донесла съм също възглавница и дебел юрган. Сигурно е премръзнала до кости, след като е прекарала цялата нощ с мокри дрехи.

Господин Краб я полага на леглото. Готвачката опъва краката й и подпъхва възглавницата под главата й. Влизат семейство Морисън. Господин Спери, собственикът на „Гленмор“, е плътно зад тях. Взира се в нея, пребледнява и напуска стаята.

— Ще донеса термофор, малко чай и… бренди — казвам аз, като поглеждам към готвачката, после към семейство Морисън и накрая към картината на стената. Във всички други посоки, но не и към момичето. — Да го направя ли? Да донеса ли бренди?

— Мълчи, Мати. Късно е вече за това — отвръща готвачката.

Тогава си налагам да я погледна. Очите й са безжизнени и празни. Кожата й е придобила жълтеникавия цвят на мускатово вино. На челото й има ужасна рана, а устните й са посинели. Предишния ден я бях заварила да седи сама на верандата и да мачка подгъва на полата си. Занесох й чаша лимонада, защото навън беше много топло, а тя изглеждаше отмаляла. Не й взех пари. Изглеждаше, сякаш не разполага с много.

Зад гърба ми готвачката подхваща господин Краб.

— Ами мъжът, с когото беше тя? Карл Греъм?

— От него няма и следа — отвръща той. — Поне все още не. Открихме лодката. Обърнала се е в Южния залив.

— Ще се наложи да вляза във връзка със семейството — намесва се госпожа Морисън. — От Олбъни са.