Дженифър Донъли: Северно сияние

— Не, там е само семейството на мъжа, Греъм — поправя я готвачката. — Момичето е живеело в Саут Оцелик. Проверих в списъка на гостите.

Госпожа Морисън кима.

— Ще се свържа с оператора. Ще проверя дали може да направи връзка с някой магазин там, или пък с хотел. Или с друг, който да предаде съобщение на семейството. Какво бих могла да кажа, за бога? Горкичката й майка! — Тя притиска носна кърпичка към очите си и излиза забързано от стаята.

— Преди края на деня ще й се наложи да направи още едно обаждане — заявява готвачката. — Ако питате мен, който не умее да плува, няма работа при езерото.

— Този младеж беше прекалено самоуверен — съгласява се господин Морисън. — Попитах го дали ще се справи с лодката и той даде утвърдителен отговор. Само някой проклет глупак от града може да потопи лодка в такъв спокоен ден…

Той продължава да говори, но аз не го чувам. Като че гръдният ми кош е стегнат от метален обръч. Затварям очи и се опитвам да дишам дълбоко, но това само влошава нещата. Пред очите ми се явява образът на купчинка писма, привързани със светлосиня панделка. Писма, които се намират под дюшека ми на горния етаж. Онези, които обещах да изгоря. Виждам ясно адреса върху най-горното: „Честър Джилет, Мейн Стрийт №17, Кортланд, Ню Йорк“.

Готвачката ме отпраща настрани от тялото.

— Мати, дръпни завесите както ти поръчах — нарежда ми тя. Полага дланите на Грейс Браун върху гърдите и затваря очите й. — В кухнята има кафе. Също и сандвичи — обръща се към мъжете. — Ще хапнете ли нещо?

— Ще ги вземем с нас, ако не възразявате, госпожо Хенеси — отговаря й господин Морисън. — Ще излезем отново. Веднага щом Спери успее да се свърже с шерифа. Ще се обади и в лагера на Мартин. Ще им поръча да си отварят очите. А също и в този на Хигби и в другите летовнически селища. В случай че Греъм се е добрал до брега и се е изгубил някъде из гората.

— Името му не е Карл Греъм. Казва се Честър. Честър Джилет. — Думите се изплъзват от устата ми, преди да успея да ги спра.

— Откъде знаеш, Мати? — пита готвачката.

Сега всички гледат към мен — готвачката, господин Морисън и господин Краб.

— Аз… Вероятно съм чула да го нарича така — започвам да заеквам, внезапно притеснена.

Готвачката присвива очи.

— Видяла ли си нещо, Мати? Знаеш ли нещо, което е редно да ни кажеш?

Какво бях видяла ли? Твърде много. Какво знаех? Само това, че за знанието плащаш скъпо. Госпожица Уилкокс, учителката ми, ме беше научила на толкова много. Защо не ме научи на това?

Бет, най-малката ми сестра, която е петгодишна, със сигурност ще започне работа на реката, когато порасне… Ще стои на бента нагоре по течението и ще крещи предупреждения към мъжете долу, че се задават дървени трупи. Има добри бели дробове за това.

Беше пролетно утро. Краят на март. Няма и четири месеца оттогава, макар да ми се струва много по-отдавна. Закъснявахме за училище, а ни чакаха още къщни задължения, но Бет не я беше грижа. Просто си седеше, без да поглежда царевичната каша, която й бях приготвила, и виеше като някоя оперна певица, пристигнала от Утика, за да участва в хотелските увеселителни програми. Само че едва ли оперна певица някога е изпълнявала „Забързай се, Хари“.

— Бет, замълчи и си яж кашата — сгълчах я, докато сплитах непохватно косата й. Тя обаче не ми обърна внимание, защото не пееше песента си нито за мен, нито за някой друг от нас. Пееше на неподвижния люлеещ се стол до печката и на висящия край вратата към пристройката издънен рибарски кош. Пееше, за да запълни празното пространство в дома ни и да прогони тишината. Повечето пъти не възразявах срещу вдигания от нея шум, но тази въпросна сутрин трябваше да говоря за нещо с татко, за нещо много важно, и бях кълбо от нерви. Исках поне веднъж у дома да е мирно и тихо. Щеше ми се татко да завари нещата в ред и всички да пазят поведение, когато влезеше. В такъв случай той самият би бил кротък и с добра настройка за онова, което имах да му кажа.

Кухненската врата се отвори със замах и единайсетгодишната Лу мина зад масата с ведро мляко. Беше забравила да си събуе ботушите и цапаше пода с тор.