Дженифър Донъли: Северно сияние

Томи влезе. Държеше за ръка една от сестрите си. Погледът ми се стрелна от единия към другия. Татко още не беше ял, а в тенджерата не беше останало много.

— Просто доведох Джени — побърза да каже той. — Аз не съм гладен.

Джени бе с вълнена мъжка риза върху тънка памучна рокля. Пешовете на ризата стигаха чак до пода. Роклята едва покриваше коленете й. Томи не носеше никаква връхна дреха.

— Всичко е наред, Том. Има достатъчно — отговорих аз.

— Нека изяде моята. Втръснало ми е от този проклет буламач — заяви Лу и бутна купата към другия край на масата. Добротата й често се проявяваше в странна форма.

— Надявам се татко да те чуе — каза Аби. — Имаш език на хамалин.

Лу се изплези и изложи на показ част от закуската си. Аби изглеждаше, сякаш се кани да я плесне, но за щастие помежду им беше масата.

На всички им беше дошло до гуша от царевична каша. Включително и на мен. Бяхме я яли с кленова меласа за закуска и обяд в продължение на седмици. А за вечеря — палачинки от черно брашно, гарнирани с компот от есенните ябълки. Или пък грахова супа, приготвена с бульона от кокал, побелял от многократното варене. С удоволствие бихме хапнали саздърма с картофи или пък пиле, но почти всичко, което бяхме прибрали в избата през септември, се беше свършило. Последното еленово месо изядохме през януари. Също шунката и бекона. И макар че бяхме напълнили две каци със свинско, в едната от тях то се беше развалило. Вината беше моя. Татко каза, че не съм сложила достатъчно сол в саламурата. След това се беше наложило да заколим един петел и четири кокошки. Бяха ни останали само десет птици, а татко не искаше да ги закача, защото в този момент ни осигуряваха по някое и друго яйце, а през лятото щяха да започнат да носят повече и да се излюпят пилета.

Нещата не стояха така, когато мама беше жива. Тя успяваше да сервира добра храна през цялата зима и въпреки това, настъпеше ли пролетта, в мазето още имаше останало месо. Далече не съм така способна като майка си и ако се случеше да го забравя, Лу беше винаги готова да ми напомни. Или пък баща ми. Не че използваше същите думи като Лу, но по израза на лицето му, щом седнеше да се храни, личеше, че не е възторжен от неизменната каша.

Джени Хъбард обаче не възразяваше срещу нея. Изчака търпеливо, като гледаше сериозно с ококорени очи, докато аз наръсих кленова меласа върху останалото в купата на Лу, а после й го подадох. На Том сипах малко от тенджерата. Толкова, колкото можех да отделя, така че да остане и за татко.

Аби отпи от чая си, а после ми хвърли поглед над ръба на чашата.

— Вече говори ли с татко?

Поклатих глава. Стоях зад Лу и решех разбърканата й коса. Беше прекалено къса за плитки. Едва достигаше до брадичката й. Беше я офъкала с шивашката ножица на мама малко след Коледа. Веднага след заминаването на брат ни Лотън.

— Ще го направиш ли? — попита.

— За какво говориш? — заинтригува се Бет.

— Не е важно. Довърши си закуската — отвърнах аз.

— За какво, Мат? Какво ще говорите?

— Бет, ако Мати искаше да знаеш, щеше да ти каже — отсече Лу.

— Ти също не знаеш.

— Знам.

— Мати, защо си казала на Лу, а на мен не? — изплака Бет.

— Защото не знаеш когато да си държиш устата затворена — тросна й се Лу.

Това сложи началото на нова свада. Нервите ми бяха изпилени до крайност.

— Казва се „не знаеш кога“, а не „не знаеш когато“ — внесох поправка. — Бет, престани да плачеш.

— Мат, избра ли вече думата си за деня? — намеси се Аби.

Аби е нашият помирител. Кротка и блага. Приличаше на майка ни повече, отколкото всяка друга от нас.

— О, Мати! Може ли аз да я избера? Може ли? — взе да умолява Бет. Скочи от стола си и се втурна към дневната. Там държах скъпоценния си речник, далече от опасността да бъде повреден, заедно с книгите, които бях заела от Чарли Еклър и госпожица Уилкокс, както и с изданията „Ейвърли“ на „Най-добрата американска класика“, принадлежащи на майка ми. Имаше и антични броеве на списание „Питърсънс“, дадени ни от леля Джоузи, защото, както се твърдеше на идната корица, това беше „едно от малкото периодични издания, подходящи за семейства с дъщери“.

— Бет, ти го донеси, но остави Лу да избере думата — извиках след нея.

— Не искам да взимам учавствие в бебешки игри на думи — изсумтя Лу.

— „Участие“, Лу. „Участие“ — троснах й се. Небрежността й към използваните думи ме ядосваше дори повече от мръсния й език, окаяното състояние на работните й дрехи и фъшкиите, които беше нанесла, взети заедно.