Филип Пулман: Северно сияние

Лира и демонът й се прокрадваха през притъмняващата Зала, като се стараеха да се движат така, че да не ги виждат от кухнята. Трите огромни маси по цялото протежение на Залата вече бяха наредени. Среброто и стъклото ловяха последните отблясъци светлина, а дългите пейки бяха издърпани в очакване на гостите. Високо в полумрака на стените висяха портретите на предишни Ректори. Лира стигна до подиума и се озърна през рамо към отворената кухненска врата. Не видя никого и се приближи до високата маса. Тук приборите не бяха сребърни, а златни и вместо пейки имаше четиринайсет махагонови стола с кадифени възглавници.

Лира спря до стола на Ректора и леко чукна с нокът най-голямата чаша. Из Залата се разнесе мелодичен звън.

— Това е несериозно! — прошепна демонът й. — Дръж се прилично!

Демонът се казваше Панталеймон и беше приел формата на нощна пеперуда — тъмнокафява, та да не се вижда в полумрака на Залата.

— В кухнята вдигат прекалено много шум, за да ни чуят — прошепна в отговор Лира. — А Главният лакей няма да дойде преди първия звънец, така че спри да мрънкаш.

Въпреки това тя сложи ръка върху звънтящия кристал, а Панталеймон изпърха през открехнатата врата на Стаята за отдих в другия край на подиума. Миг по-късно той отново се появи.

— Няма никой — съобщи шепнешком. — Но трябва да побързаме.

Лира се сниши до равнището на високата маса и се стрелна през вратата на Стаята за отдих, чак там се изправи и се огледа. Единствената светлина идеше от камината, където цепениците изпращяха и запратиха към комина цял рояк ярки искри. Тя беше прекарала по-голямата част от живота си в колежа, но никога не беше влизала в Стаята за отдих. Само Професорите и гостите им имаха право да влизат там, при това жени не се допускаха. Дори на прислужниците не се разрешаваше да почистват. Това беше задължение на Иконома.

Панталеймон кацна на рамото й.

— Сега доволна ли си? Какво ще кажеш да се махаме? — прошепна той.

— Не говори глупости! Искам малко да поогледам.

Стаята беше голяма, с овална маса от полирано розово дърво, на която бяха наредени различни гарафи и чаши, както и сребърна преса за тютюн и стойка с няколко лули. На бюфета недалеч имаше малък примус и кошничка с макови главички.

— Добре си живеят, а, Пан? — промърмори Лира.

Тя се отпусна в едно от зелените кожени кресла, което беше толкова дълбоко, че почти се излегна, но само след миг се изправи, подпъхна крака под себе си и се загледа в портретите по стените. Сигурно пак стари Професори — мрачни, брадати, в дълги мантии, те я гледаха от рамките си с величествено неодобрение.

— За какво ли си говорят? — попита Лира, по-точно понечи да попита, защото още преди да го е изрекла, отвън се чуха гласове.

— Бързо зад креслото! — изсъска Панталеймон и за част от секундата Лира се озова зад креслото и се спотаи там. Това едва ли беше най-доброто скривалище — в самия център на стаята, и ако не стоеше много тихо…

Вратата се отвори и светлината в стаята се промени. Един от новодошлите носеше лампа, която постави на бюфета. Лира виждаше краката му в тъмнозелени панталони и лъснати до блясък черни обувки. Беше слуга.

— Пристигна ли вече лорд Азриел? — прозвуча нечий дълбок глас.

Беше Ректорът. Лира затаи дъх, когато демонът на прислужника (куче като на повечето слуги) изприпка покрай нея и седна тихо в краката му. Сега се видяха и краката на Ректора в обичайните му вехти черни обувки.

— Не, ваше благородие — отвърна Икономът. — И от Аеродок няма никакви вести.

— Предполагам, че ще е гладен. Въведи го направо в Залата.

— Да, ваше благородие.

— Наля ли за него от специалното токайско?

— Да, ваше благородие. От реколта 1898-а, както наредихте. Помня, че негова светлост имаше слабост към това вино.

— Добре. Сега ме остави сам.