Филип Пулман - Северно сияние

— Ще ви трябва ли лампата, ваше благородие?

— Да, остави я тук. Само ела по някое време да подрежеш фитила, докато вечеряме.

Икономът леко се поклони и си тръгна. Демонът му покорно заприпка след него. От ненадеждното си укритие Лира наблюдаваше как Ректорът се приближи до големия дъбов гардероб в ъгъла, свали мантията си от закачалката и я наметна с пъшкане. Личеше, че е бил много силен мъж, но сега отдавна беше прехвърлил седемдесетте и движенията му бяха бавни и сковани. Демонът му гарван се спусна от гардероба на обичайното си място върху дясното му рамо.

Лира усещаше, че Панталеймон е настръхнал от вълнение, макар да не издаваше нито звук. Тя самата беше приятно развълнувана. Гостът, когото Ректорът беше споменал, й се падаше роден чичо. Лорд Азриел я изпълваше със страх и възхищение. Говореше се, че бил замесен в голямата политика, в някакви тайни изследвания, във войни в далечни краища, и никога не се знаеше кога ще се появи. Нравът му беше необуздан. Ако я свареше тук, щяха да я накажат сурово, но все някак щеше да го преживее.

Ала онова, което видя, напълно промени всичко.

Ректорът извади от джоба си сгъната хартия и я сложи на масата. Махна запушалката на една гарафа със златисто вино, разгъна пакетчето и изсипа на тънка струйка някакъв бял прах, после смачка хартията и я захвърли в огъня. Извади от джоба си молив, разбърка виното, докато прашецът се разтвори, и сложи запушалката.

Демонът му нададе тих отривист грак. Ректорът промърмори нещо в отговор и се огледа наоколо изпод тежките си клепачи, после излезе през същата врата, през която беше дошъл.

— Видя ли, Пан? — прошепна Лира.

— Разбира се, че видях! Сега бързо, преди да е дошъл Главният лакей!

Но още неизрекъл, откъм далечния край на Залата се разнесе звън.

— Звънецът на Главния лакей! — каза Лира. — Мислех, че имаме повече време.

Панталеймон бързо изпърха до вратата на Залата и пак така стремително се върна.

— Вече е там — съобщи той. — А не можеш да минеш и през другата врата…

Другата врата — онази, през която беше излязъл Ректорът, водеше към шумния коридор между Библиотеката и Професорската стая. По това време на деня той беше пълен с мъже, които навличаха тогите си за вечеря или бързаха да оставят книжата и куфарчетата си в Професорската стая, преди да се запътят към Залата. Лира възнамеряваше да се върне по пътя, по който беше дошла, достатъчни й бяха само няколко минути, преди да звънне звънчето на Главния лакей. Ако не беше видяла Ректора да слага белия прах във виното, може би щеше да рискува да си навлече гнева на слугата или да се опита да се промъкне незабелязано през оживения коридор. Но сега беше объркана и това я разколеба.

В този миг откъм подиума се чуха тежки стъпки. Главният лакей идваше да се убеди, че Стаята за отдих е готова да приеме професорите за обичайното маково семе и вино след вечеря. Лира се прокрадва до дъбовия гардероб, отвори вратата и се шмугна вътре. Едва успя да затвори, когато в стаята влезе Главният лакей. Беше спокойна за Панталеймон — помещението беше доста мрачно и той можеше спокойно да се вмъкне под някое от креслата.

Чу тежкото астматично пъхтене на слугата и го видя през пролуката на не добре затворената врата да подрежда лулите на стойката до пресичката за тютюн и да проверява чашите и гарафите. Човекът приглади с длани косата си над ушите и каза нещо на демона си. И неговият демон беше куче, но на висшите слуги се полагаха по-породисти кучета. Всъщност демонът му беше червеникава кучка сетер. Тя се озърташе подозрително и душеше въздуха, сякаш усещаше присъствието на чужд човек, но за безкрайно облекчение на момичето не се приближи до гардероба. Лира се боеше от Главния лакей, който на два пъти я беше натупвал.

Чу се тъничък шепот — явно Панталеймон беше успял да се промъкне при нея.

— Сега ще трябва да останем тук. Защо не ме послуша?

Тя изчака Главния лакей да излезе, преди да отговори. Негово задължение беше да надзирава прислужващите на високата маса слуги. Откъм Залата вече се чуваше шум от гласове и стъпки.

— Добре, че не те послушах — прошепна тя. — Тогава нямаше да видим, че Ректорът слага отрова във виното. Пан, това беше токайското, за което питаше! Те се канят да отровят лорд Азриел!

— Не можеш да си сигурна, че е отрова.

— А какво друго може да е? Спомни си, че преди да го направи, той отпрати слугата, за да не види. Сигурна съм, че става нещо. Нещо, свързано с политиката. От няколко дни слушам слугите да си шушукат. Пан, можем да предотвратим убийство!