Филип Пулман: Северно сияние

— Не! — не успя да сдържи вика си тя.

Лорд Азриел я чу и рязко се обърна.

— Кой е там?

Сякаш тласкана от някаква невидима сила, Лира изскочи от гардероба и се хвърли към него. Грабна чашата от ръката му и виното се разплиска по масата и килима. Чашата падна и се пръсна на парченца. Той сграбчи ръката й и силно я изви.

— Лира! Какво правиш тук, по дяволите?

— Пусни ме и ще ти кажа!

— Първо ще ти счупя ръката. Как дръзна да влезеш тук?

— Току-що ти спасих живота!

За миг и двамата застинаха. Момичето с разкривено от болка лице се опитваше да не изкрещи, а мъжът се беше надвесил над него като буреносен облак.

— Какво каза? — попита той тихо.

— Виното е отровено — процеди Лира през зъби. — Видях Ректора да сипва вътре някакъв прах.

Лордът я пусна. Тя седна премаляла на пода, а Панталеймон кацна загрижено на рамото и. Чичо й я гледаше със сдържана ярост и момичето не смееше да вдигне очи и да срещне погледа му.

— Влязох само да погледна какво представлява стаята — опита се да се оправдае тя. — Знам, че не бива. Но смятах да изляза, преди да е дошъл някой. Тогава чух Ректора да влиза и не можех да избягам. Нямаше къде да се скрия, освен в гардероба. И го видях да сипва праха във виното. Ако не бях…

В този миг на вратата се почука.

— Това сигурно е Портиерът — каза лорд Азриел. — Влизай в гардероба! И само да чуя гък, ще съжаляваш, че си се родила.

Тя тутакси се шмугна обратно в гардероба. В мига, в който затваряше вратата, лорд Азриел извика:

— Влез!

Наистина беше Портиерът.

— Тук ли да ги внеса, милорд?

Старецът стоеше нерешително на прага, а зад него се подаваше краят на голям дървен сандък.

— Точно така, Шътър. Внеси ги и двата и ги остави до масата.

Лира си отдъхна и едва тогава усети болката в рамото и ръката си. Ако беше от момичетата, които плачат за щяло и нещяло, сигурно щеше да се разреве. Тя обаче стисна зъби и размърда ръката си, докато почувства, че болката утихва.

В този миг се чу звън на счупено стъкло и нещо се изля.

— По дяволите, Шътър, тромав стар глупако! Виж какво направи!

Портиерът може би не видя, но Лира забеляза всичко. Чичо й събори гарафата с токайско от масата и се престори, че го е направил Портиерът. Старецът внимателно остави сандъка и започна да се извинява.

— Много съжалявам, милорд. Явно съм бил по-близо, отколкото мислех…

— Вземи нещо да изчистиш тая бъркотия. Върви, преди килимът съвсем да подгизне!

Портиерът и младият му помощник забързаха да изпълнят нареждането. Лорд Азриел се приближи до гардероба и изрече тихо:

— Щом така и така си вътре, можеш да свършиш една полезна работа. Наблюдавай внимателно Ректора, когато влезе. Ако ми кажеш нещо интересно за него, ще се постарая да нямаш повече неприятности. Ясно ли е?

— Да, чичо.

— Чуя ли шум, няма да си мръдна пръста да ти помогна. Оправяй се сама.

Той се отдръпна и пак застана с гръб към огъня. Портиерът се върна с четка и парцал.

— Мога само още веднъж да ви кажа, че най-искрено ви се извинявам, милорд. Не знам какво…

— Заеми се с почистването.

Докато Портиерът търкаше виното от килима, почука Икономът и влезе заедно с личния прислужник на лорд Азриел, Торолд. Двамата носеха тежък сандък от полирано дърво с месингови дръжки. Когато видяха какво прави Портиерът, те спряха като заковани.

— Точно така, това беше токайското — каза лорд Азриел. — За съжаление. Това ли е прожекционният апарат? Сложете го до гардероба, Торолд. Ще монтираме екрана на другия край.

Лира разбра, че ще може да вижда екрана през пролуката на вратата, и се запита дали чичо й нарочно е решил така заради нея. Докато прислужникът разгръщаше шумно твърдото платно, тя прошепна:

— Видя ли? Не си ли струваше да дойдем?

— Възможно е — промърмори недоволно Панталеймон с тъничкия си гласец на пеперуда. — Но може и да не е така.

Лорд Азриел стоеше до камината и допиваше кафето си, а в това време Торолд отвори сандъка с прожекционния апарат, свали капачката от обектива и провери резервоара с маслото.

— Има достатъчно масло, милорд — каза той. — Да пратя ли вече за техника?

— Не, аз сам ще се справя. Благодаря, Торолд. Приключи ли вечерята, Рен?

— Почти, милорд — отвърна Икономът. — Ако правилно съм разбрал от господин Коусън, Ректорът и гостите му няма да се бавят, след като знаят, че сте тук. Да взема ли подноса с кафето?

— Вземи го и си свободен.

— Да, милорд.

С лек поклон Икономът взе подноса и си тръгна. Торолд го последва. В мига, в който вратата се затвори, лорд Азриел погледна към гардероба и Лира почти физически усети силата на погледа му, сякаш беше копие или стрела. После той се обърна и тихо заговори с демона си.