Филип Пулман: Северно сияние

Едва беше захлупил капака, когато дръжката на вратата се завъртя и човекът трепна уплашено. Лира едва се сдържа да не се разсмее. Икономът бързо пъхна тютюна в джоба си и се обърна към новодошлия.

— Лорд Азриел! — изрече той и Лира усети как я полазват студени тръпки. Не можеше да го види от мястото си, но изпита неудържимо желание да надникне и с усилие го потисна.

— Добър вечер, Рен — поздрави лорд Азриел. Лира винаги слушаше този дрезгав глас със смесено чувство на страх и очакване. — Дошъл съм прекалено късно за вечеря. Ще почакам тук.

Икономът имаше притеснен вид. Гостите влизаха в тази стая само по покана на Ректора и лорд Азриел го знаеше. Но новодошлият гледаше многозначително към издутия му джоб и човекът не се реши да протестира.

— Да съобщя ли на Ректора, че сте пристигнал, милорд?

— Какво пък, нямам нищо против. Можеш да ми донесеш малко кафе.

— Да, милорд.

Икономът се поклони и побърза да се измъкне, а демонът му изприпка послушно по петите му. Чичото на Лира се приближи до камината, протегна се с високо вдигнати над главата ръце и се прозина като лъв. Беше облечен за пътуване. Сега Лира си спомни — като всеки път, когато го виждаше — колко много я плаши този човек. Вече и дума не можеше да става да се измъкне незабелязано. Трябваше да седи тихо като мишка и да се моли той да не я разкрие.

Демонът на лорд Азриел, снежен леопард, застана зад него.

— Тук ли смяташ да им прожектираш снимките?

— Да. Ще се вдигне по-малко шум, отколкото ако тръгна към Учебния салон. Те ще искат да видят и образците. Сега ще пратя някого при портиера. Лоши времена, Стелмария.

— Трябва да си починеш.

Той се излегна в едно от креслата, така че Лира вече не виждаше лицето му.

— Да, да. И да се преоблека. Може да има някакъв старинен етикет, според който да ме глобят дузина бутилки, задето съм дошъл неподходящо облечен. Три дни няма да се събудя. Факт е, че…

В този миг на вратата се почука и влезе Икономът със сребърен поднос, на който имаше каничка и чаша.

— Благодаря, Рен — каза лорд Азриел. — Това, което виждам на масата, токайско ли е?

— Ректорът нареди да отворим една бутилка специално за вас, милорд. Останали са само три дузини от тази реколта.

— Всички хубави неща на този свят рано или късно свършват. Остави подноса до мен. А, и кажи на Портиера да прати горе двата сандъка, които оставих във вестибюла.

— Тук ли, милорд?

— Да, човече, тук! Ще ми трябва и екран, и прожекционен апарат. Тук и веднага.

Икономът почти зяпна от изненада, но бързо се окопити и преглътна въпроса и протестите си.

— Рен, ти се самозабравяш — изрече лорд Азриел. — Не ми задавай въпроси, а прави каквото ти казвам.

— Да, милорд — изломоти Икономът. — С ваше позволение, ще съобщя на господин Коусън за намеренията ви, защото иначе може да се почувства засегнат, ако разбирате какво искам да кажа.

— Да. Кажи му тогава.

Господин Коусън беше Главният лакей. Между него и Иконома се беше установило старо и трайно съперничество. Главният лакей беше по-висшият, но Икономът имаше повече възможности да спечели благоразположението на Професорите и да се възползва максимално от това. Сега сигурно беше във възторг от възможността да покаже на Главния лакей, че знае повече от него за онова, което става в Стаята за отдих.

Той се поклони и излезе. Лира видя как чичо й си наля кафе и го изгълта на един дъх, след което си наля втора чаша и отпи вече по-бавно. Любопитството я изгаряше — какви два сандъка с образци? И прожекционен апарат? Какво толкова спешно и важно имаше да покаже на Професорите?

Лорд Азриел се изправи и се обърна с гръб към огъня. Сега тя го виждаше в цял ръст и неволно се залюбува на пълната му противоположност с шишкавия Иконом и вялите изгърбени Професори. Лорд Азриел беше висок мъж с могъщи рамене и свирепо тъмно лице, а очите му искряха от някакъв необуздан смях. Това беше лице, на което можеше или да се покориш, или да се противопоставиш, но не и да изпиташ жалост или снизхождение. Всяко негово движение беше грациозно и отмерено до съвършенство като на див звяр, а когато се появеше в стая като тази, той наистина приличаше на див звяр, прекарал твърде дълго време в тясна клетка.

В този миг изражението му беше съсредоточено и затворено. Демонът му Стелмария се приближи до него и облегна глава на хълбока му. Той я погледна с неразгадаем поглед, обърна се и се приближи към масата. Лира усети как стомахът й се свива — лорд Азриел махна запушалката на гарафата и си наля пълна чаша токайско.