Дженифър Донъли - Северно сияние

Бет се върна при кухненската маса, понесла речника, сякаш бе изработен от злато. Можеше и да бъде. Тежеше точно толкова.

— Избери дума — наредих й. — Лу не желае да го стори.

Тя внимателно прелисти няколко страници, после се върна малко назад и накрая посочи с показалец към лявата страница.

— Неф… нер… нере-тичен… — засрича тя.

— Не вярвам да съществува такава дума. Прочети я по букви — казах аз.

— Н-е-в-р-о-т-и-ч-е-н.

— Невротичен — произнесох аз. — Томи, какво означава?

Томи хвърли поглед в речника.

— Податлив на гняв… сърдит, раздразнителен, сприхав — прочете той. — Опак, кисел.

— Не е ли прекрасно? — възкликнах аз. — Невротичен — повторих, като се наслаждавах от начина, по който зъбите ми се опираха в устните, докато я произнасях. Нова дума. Даваща толкова възможности. Прекрасна перла, която да премятам в ръцете си отново и отново, а после да поставя в съкровищницата си. — Твой ред е, Джени. Можеш ли да съставиш изречение с тази дума?

Джени прехапа долната си устна.

— Ядосан ли означава? — попита.

Аз кимнах.

Тя се намръщи, а после каза:

— Мама невротично запрати тигана по мен, защото разлях бутилката й с уиски.

— Хвърлила е тиган по теб? — попита Бет и ококори очи. — Защо е направила такова нещо?

— Защото е била ядосана — обясни Аби.

— Защото беше пила — уточни Джени и облиза кашата от лъжицата си.

Джени Хъбард е само на шест, но в Норт Удс периодът на растеж е кратък и децата също като царевицата трябва да изкласят бързо, ако изобщо ще го правят.

— Майка ти пие уиски? — попита Бет. — Майките не бива да пият уиски…

— Хайде, Бет. Ще закъснеем — подкани я Аби да стане от масата.

— Ти няма ли да дойдеш, Мат? — попита Бет.

— След няколко минути.

Учебниците бяха събрани. Също и кутиите с обяда. Аби нареди на Лу и Бет да облекат палтата си. Томи и Джени се хранеха мълчаливо. Вратата се хлопна. Настъпи тишина. За първи път тази сутрин. И тогава…

— Мат. Ела за минутка.

— Какво има, Лу? Заета съм.

— Просто ела!

Аз отидох до пристройката. Лу стоеше там, готова за тръгване, с въдицата на Лотън в ръка.

— Лу, какво правиш?

— Не мога да ям повече каша — заяви тя. После ме сграбчи за ухото, дръпна лицето ми към своето и ме целуна по бузата. Бърза, рязка и кратка целувка. Можех да доловя излъчващия се от нея мирис — на дим, крави и дъвката от смола на смърч, която непрестанно премяташе в устата си.

Другите ми сестри, също като мен приличат външно на майка ни. С кафяви очи сме. И с кестеняви коси. Лу прилича на татко. Също и Лотън. Гарвановочерни коси и сини очи. Лу също така се държи като татко. Напоследък все е ядосана. Откакто мама умря. И откакто Лотън замина.

Когато се върнах обратно в кухнята, Томи така стържеше с лъжицата по купичката, че се уплаших да не свали глечта. Аз не бях хапнала повече от няколко лъжици от моята каша.

— Дояж моята, Том — казах и плъзнах купата към него. — Не съм гладна, а не искам да похабявам храна. — Запуших мивката, сипах вътре гореща вода от чайника, добавих малко студена от помпата и започнах да мия съдовете. — Къде са останалите деца?

— Сузи и Били отидоха у семейство Уийвър. Мъртън и Клара решиха да се пробват в хотела.

— Къде е бебето? — попитах.

— Със Сузи.

— Майка ти не се чувства добре днес ли?

— Не иска да излезе изпод леглото. Казва, че се бои от вятъра и повече не може да издържа на звука. — Томи хвърли поглед към купата си, а после към мен. — Мислиш ли, че наистина е луда, Мати? Дали ще я отведат?

Еми Хъбард със сигурност беше луда и аз бях почти убедена, че някой ден ще я отведат. За малко да се случи на два-три пъти. Но не можех да кажа такова нещо на Томи. Той беше едва дванайсетгодишен. Докато се опитвах да измисля какво бих могла да му обясня — да намеря думи, които не бяха лъжа, но не бяха и пълната истина — си казах, че лудостта не е онова, което описват в книгите. Няма нищо общо със злата и царствена госпожа Хавишам, обитаваща руините на имението си. Нито пък е като в „Джейн Еър“, където съпругата на Рочестър трополи из таванското помещение и плаши прислугата с крясъците и пристъпите си. Когато разсъдъкът ти си отиде, какви ти замъци, вековни паяжини и сребърни свещници? Реалността е мръсни чаршафи, вкиснало мляко и кучешки изпражнения по пода. Уплашената Еми, която се крие под леглото, плаче и пее, докато децата й се опитват да приготвят супа от картофи за посев.

— Знаеш ли какво, Том — заговорих накрая, — на моменти и на мен ми се приисква да се скрия под леглото.