Дженифър Донъли - Северно сияние

Тази зима не беше ходил в гората, защото не искаше да ни оставя сами. Без парите от превоза на трупи положението ни беше тежко. Ходи да разбива лед на езерото Форт, но заплащането не беше така добро като от прекарването на дървесина и годишният данък върху земята ни го погълна изцяло. Докато бършех съдовете, се надявах фактът, че бяхме без пукната пара и перспективата това да продължи още няколко седмици, докато татко не започнеше отново да продава мляко и масло, да го накара да изслуша онова, което имах да кажа, и да даде положителен отговор.

Най-накрая го чух да приближава през пристройката, а после се появи в кухнята, понесъл в ръце малко грухтящо вързопче.

— Проклетата свиня е изяла четири от прасенцата си — обяви той. — Всичките, освен изтърсака. Ще го оставя тук вътре, заедно с кучето. Топлината ще му се отрази добре. Боже, как вони тоя Барни! Какво е ял?

— Вероятно е намерил нещо в двора. Ето, татко. — Поставих на масата пред него купа с каша и я полях с кленова меласа. После сипах разреденото с вода мляко и отправих молитва към Бог да не поиска допълнително.

Той седна с навъсено изражение, като без съмнение пресмяташе колко пари е загубил от мъртвите прасенца.

— Тази книга струваше на майка ти цял долар на старо — отбеляза и кимна към още отворения върху масата речник. — Никога не е харчила и цент за себе си, а изведнъж даде цял долар за това чудо. Прибери го, преди да се покрие с петна.

Аз отнесох речника в дневната, а после сипах на татко чаша горещ чай, силен и добре подсладен, точно както го обичаше. Настаних се срещу него и се озърнах из помещението. Хвърлих поглед към пердетата на червено и бяло каре, които имаха нужда от пране. Също и към избелелите изрезки от календар, които мама беше залепила на стената. Към очуканите чинии и жълтите купи на рафта над мивката. Към напукания линолеум и черната печка. Към Барни, който ближеше прасенцето. Огледах всичко налично, като се върнах втори път на някои от предметите, докато репетирах думите си наум. Тъкмо събрах кураж да отворя уста и татко заговори преди мен.

— Утре ще правя меласа. Сокът се лее като река. Събрал съм вече към сто галона. Ако изчакам още малко, всичко ще се съсипе. Времето е нетипично топло. Утре ще останеш вкъщи и ще ми помогнеш с варенето. Също и сестрите ти.

— Татко, не мога. Ще изостана, ако пропусна един ден, а изпитите наближават.

— Кравите няма да се нахранят с уроци, Мати. Трябва да купя сено. Онова, което окосих през есента, почти е свършило. Бекър не дават на кредит, така че трябва да продам малко сироп, за да имам с какво да платя.

Понечих да протестирам, но татко вдигна поглед от закуската си и ми стана ясно, че е по-добре да премълча. Той обърса уста в ръкава си.

— Имаш късмет, че изобщо ходиш на училище тази година — рече. — И то само защото идеята, че ще получиш диплома — последната дума прозвуча с френски акцент, както се случваше, когато бе ядосан, — означаваше много за майка ви. Следващата година няма да продължиш. Не мога да се справям сам тук.

Аз заковах поглед в масата. Бях ядосана на баща си, но той имаше право. Не можеше да обработва сам ферма от почти двеста и петдесет декара. Тогава си пожелах още да беше зима, денонощно да валеше сняг и да не се налагаше да се оре или сади. Само безкрайни вечери с писане в тетрадката ми, без татко да има причина да протестира. Раздразнителен, помислих аз. Опак, нацупен, сприхав. Всичко това пасваше така добре на баща ми. Все едно да се опиташ да умилостивиш скала. Поех дълбоко въздух и най-накрая се реших.

— Татко, искам да те питам нещо — заявих аз, а надеждата ме изпълваше също както захарният сироп кленовите ни дървета, макар да се опитвах да я потисна.

— Аха? — Той повдигна вежда и продължи да се храни.

— Може ли този сезон да работя в летовническите селища? Или може би в „Гленмор“? Аби е достатъчно голяма да приготвя храната и да се грижи за всички. Попитах я и тя каза, че няма нищо против, така че си помислих…

— Не.

— Но, татко…

— Не е нужно да ходиш да си търсиш работа. Има повече от достатъчно. — Отново френският акцент.

Знаех, че ще каже „не“. Защо изобщо попитах? Втренчих се в ръцете си, червени и напукани като на стара жена, и видях какво ме очаква: цяло лято робски труд без заплащане в замяна. Готвене, чистене, пране, кърпене, хранене на пилета, приготвяне на помия за прасетата, доене на крави, биене на сметана, осоляване на масло, варене на сапун, плевене, садене, копане, бране, косене, вършеене, приготвяне на консерви. Накратко, всичко, падащо на плещите на най-голямата в семейство с четири момичета, покойна майка и малодушен брат, който замина, за да управлява лодки по канала Ери, вместо да управлява семейната ферма, както беше редно.