Дженифър Донъли - Северно сияние

Уийвър отвори книгата в ръцете си със замах. Очите му се спряха на една дума.

— Порочен — обяви и затвори книгата. Стояхме с гръб един към друг и оформихме оръжия с палците и показалците си.

— До смърт, госпожице Гоуки — промълви тържествено.

— До смърт, господин Смит.

— Мини, ти ще обявиш началото.

— Не, това е глупаво.

— Хайде. Направи го.

— Начало на броенето — въздъхна Мини.

Ние се отдалечихме един от друг, като брояхме стъпките си. На десет се обърнахме.

— Вади оръжието — с прозявка измънка тя.

— Става въпрос за дуел до смърт, Мини. Можеше да положиш малко старание — отбеляза Уийвър.

Мини направи отегчена гримаса.

— Вади оръжието! — изкрещя.

И ние го сторихме.

— Огън!

— Греховен! — изкрещя Уийвър.

— Неморален — парирах аз.

— Грешен!

— Неправеден!

— Лукав!

— Безбожен!

— Покварен!

— Нечестив.

— Нечестив? Боже, Уийвър. Ами… почакай, имам дума…

— Закъсня, Мат. Мъртва си — обяви Мини.

Уийвър се усмихна самодоволно и духна върха на показалеца си.

— Започвай да береш — нареди. После си направи възглавничка от връхната дреха и се настани с „Граф Монте Кристо“ в ръка, подгъвайки дългите си като на скакалец крака под себе си.

Щеше да е трудно да напълня дори една кофа, а какво оставаше за две. И Мини въобще нямаше да ми е в помощ. Вече се беше затътрила обратно върху камъка. Трябваше да си помисля добре, преди да предизвиквам Уийвър на словесен дуел. Той винаги печелеше.

Брането на връхчета от сладка папрат беше само част от плана ни за печелене на пари. Ако не беше сладката папрат, събирахме диви ягоди, боровинки или смола от смърч за дъвки. В крайна сметка изкарвахме по десет цента тук или двайсет и пет цента там. Двайсет и пет цента ми се струваха цяло състояние, когато всичко желано от мен беше пакетче шоколадови или желирани бонбони, но нещата вече не стояха така. Нуждаех се от пари. При това не малко. Хората говореха, че Ню Йорк бил скъп град. Миналия ноември имах цели пет долара, което значеше, че не ми достигаха само долар и деветдесет цента за билет до Гранд Сентръл Стейшън. Госпожица Уилкокс включи мое стихотворение в конкурс, организиран от „Утика Обзървър“. Името ми се появи във вестника, също и стихотворението ми и спечелих пет долара.

Не ги задържах за дълго обаче. Трябваше да помогна за надгробната плоча на мама.

— „На 24 февруари 1815 година дежурният наблюдател на Нотр Дам дьо ла Гард възвести пристигането на тримачтовия кораб «Фараон», който идваше от Смирна, Триест и Неапол. Както винаги един лоцман потегли тозчас от пристанището, мина покрай замъка Иф…“ — започна Уийвър. Докато четеше, аз ръчках наоколо с пръчка в търсене на малки зелени спиралки, които да надничат измежду влажните загнили листа, завинтени като края на цигулка. Виреят на влажни места и макар да са съвсем крехки като поникнат, са много упорити. Виждала съм как са отместили тежки камъни в стремежа си да растат. Този участък сред кленовете и боровете на един хълм на около четиристотин метра от къщата на Уийвър си го бива. Никой освен нас не знае за него. Има достатъчно свежи връхчета да напълним две кофи днес и още две утре. Никога не обираме всичко. Оставяме предостатъчно, които да се превърнат в папрат.

Бях напълнила около една трета от първата кофа, когато брането започна да бледнее пред историите на Дантес и Данглар и аз се отнесох, както се случваше винаги щом чуех хубаво повествование, като забравих напълно за връхчетата от сладка папрат, кофите, парите и всичко друго на света освен думите.

— „Нека Данглар, обладан от духа на омразата — четеше Уийвър, — се опитва да подшушва на ухото на корабовладелеца някоя злобна догадка за своя другар и…“ Хей! Продължавай да береш, Мат! Мати, чу ли ме?

— А? — Аз стоях, изпаднала в транс с кофата в краката си, заслушана как думите съставят изречения, а изреченията запълват цели страници и изписаните страници се превръщат в чувства, гласове, места и хора.

— Трябва да береш, а не да стоиш и да се вживяваш така.

— Добре — въздъхнах аз.

Уийвър затвори книгата.

— Добре де, ще ти помогна. Иначе никога няма да приключим. Подай ръка.

Аз се протегнах към него и той се хвана за ръката ми, като едва не ме събори. Познавам Уийвър Смит повече от десет години. Той е най-добрият ми приятел. Той и Мини. Но все още не мога да спра да се усмихвам, като се хванем за ръце. Моята кожа е толкова бяла, че почти се вижда през нея, а неговата е тъмна като тютюн. Въпреки това обаче между нас има повече прилики, отколкото различия. Дланите му са розови също като моите. И очите му са кафяви като моите. А и душата му е съвсем същата. Той също обича думите и не харесва нищо друго така както четенето на книга.