Дженифър Донъли - Северно сияние

Аз се бях озърнала. Бях видяла всичко, за което говореше, че и повече. Бях виждала как малкото мече вдига глава към проливния пролетен дъжд. И сребърната зимна луна, така висока и ослепителна. Виждала съм пурпурната пищност на кленовата гора през есента и неописуемия покой на планинско езеро при изгрев-слънце. Виждала съм всичко това и съм му се възхищавала. Но също така познавам и тъмната страна на нещата. Телата на изгладнелите и измършавели през зимата елени. Неудържимата ярост на бушуващия вятър. Неизменния мрак под сенките на боровете. Дори в най-слънчевите дни.

— Не искам да те обезкуражавам, мила — добави тя. — Защо не се опиташ да намериш нова тема? Нещо не така отблъскващо. Какво ще кажеш за пролетта? Има толкова много за писане. Като например свежата зеленина. Или красивите виолетки. Или завръщането на червеношийките.

Не й отговорих. Просто си взех тетрадката и си тръгнах, а очите ми пареха от сълзи на срам. Уийвър ме чакаше пред училището. Попита ме какво е казала госпожица Париш, но аз не му отговорих. Изчаках, докато се отдалечихме на километър от града, и хвърлих тетрадката си сред дърветата. Той се затича след нея. Казах му да не се занимава. Исках тя да изчезне. Но той заяви, че след като съм я хвърлила, вече не е моя. Била негова и той можел да постъпи както желае.

Тъй като беше една подла невестулка, запазил я и чакал подходящия момент. Майката на госпожица Париш се разболя, така че тя отпътува за Бунвил, за да се грижи за нея, а училищното настоятелство назначи госпожица Уилкокс, която държеше под наем старата къща на Фостър в Инлет, за да я замести. И Уийвър дал тетрадката ми на госпожица Уилкокс, без да ме уведоми. А тя прочела разказите ми и заяви, че притежавам дарба.

— Истинска дарба, Мати — каза ми. — Рядка дарба.

Заради тях двамата, от този ден насам ми се искат неща, които не ми е работа да желая, а наричаното от тях дарба ми прилича повече на бреме.

— Мати… — заговори Уийвър, като продължаваше да пуска връхчета от сладка папрат в кофата си.

Аз не му отвърнах. Дори не си направих труда да се изправя и да погледна към него. Стараех се да не мисля за онова, което каза.

— Мати, каква е думата ти за деня?

Направих му жест да не ме закача.

— Хайде, кажи каква е.

— Рудиментарен — произнесох тихо.

— Какво означава?

— Уийвър, тя не желае да говори с теб. Никой не желае.

— Мълчи, Мини.

Той се приближи до мен и дръпна кофата ми. Наложи ми се да го погледна. Очите му казваха, че съжалява, макар устата му да не го произнасяше.

— Какво означава?

— Елементарен, основен, недоразвит, първичен.

— Използвай я в изречение.

— Уийвър Смит трябва да се откаже от рудиментарните си опити за красноречие и да признае, че Матилда Гоуки е по-добра в словесните дуели.

Уийвър се усмихна. Остави двете кофи на земята.

— Квит сме — обяви той.

— Мати, какво правиш, за бога?

Беше готвачката. Стресна ме и аз почти подскочих.

— Нищо, госпожо — започнах да заеквам и бързо хлопнах вратата на мазето. — Аз… аз… просто…

— Сладоледът готов ли е?

— Почти, госпожо.

— Стига с това „госпожо“. И повече да не съм те видяла да мръднеш от стола си, докато не си свършиш работата.

Днес готвачката е раздразнителна. Повече от обикновено. Всички сме такива. Както персоналът, така и гостите. Раздразнителни и натъжени. С изключение на старата госпожа Елис, която е разярена и смята, че й се полага да й бъдат върнати обратно парите, защото трупът в салона й пречи да се наслаждава на деня.

Връщам се обратно при гюма за биене на сладолед, като усещам писмата на Грейс да тежат в джоба на полата ми. Защо готвачката трябваше да се появи в кухнята точно в този момент? Само още две секунди и щях да съм слязла в мазето и да съм се озовала пред голямата пещ. „Гленмор“ е модерен хотел с газови лампи във всички стаи и газова фурна в кухнята, но пещта, която загрява цялата използвана в хотела вода, е на въглища. Писмата биха пламнали мигом. Вече можех да съм приключила с тях.

От момента, когато Грейс Браун ми ги връчи, копнеех да се отърва от тях. Даде ми ги вчера следобед на верандата, когато й занесох лимонада. Дожаля ми за нея. Личеше, че беше плакала. Знаех и причината. По време на вечеря се скара с любимия си. Заради църква. Тя искаше да отидат и да намерят църква, а той настояваше да излязат с лодка в езерото.

Отначало ми отказа напитката, като обясни, че не може да я плати, но аз отвърнах, че не е нужно да го прави. Реших, че ако госпожа Морисън не знае, няма как да се ядоса. Точно се обърнах да се прибера обратно вътре, когато тя ме помоли да изчакам. Отвори куфара на господина, който беше неин приятел, и измъкна отвътре сноп писма. После извади други няколко от собствената си чантичка, освободи ги от панделката, върза всички писма заедно и ме помоли да ги изгоря.